Ако всеки българин спомене думата България, той не може да си представи просто една съвременна територия от 111 000 кв. км. Самата дума звучи твърде могъщо. И означава нещо могъщо. Заредена със силен емоционален заряд, тя ще направи един кръг над днешните граници, за да го поведе назад във времето. Ще му покаже други географски ширини, богата култура и фолклор. И без да се напъва, свободен ще прекосява мислено не през годините, а през вековете, за да се удивлява на огромното наследство от музика и поезия, да се развълнува от многобройните възходи и да почувства болката от паденията. И няма да бъде само това. Този българин, обичащ страната си малко или повече, ще бъде безсилен да отрече устойчивостта й, независимо от нейната територията.
В съзнанието му ще се поразходят не само творци, но и смели мъже, благодарение на чиято дързост днешната "малка" България е устоявала на метаморфози от всякакъв вид. Хора, личности, който с действията и делата си, не с думите, простират своята страна по целия свят. Картините ще бъдат свежи и ярки, въпреки бездушността и безличността на днешните "велики" българи. Ще си припомни, следван от своя екскурзовод - думата България - че на синьо-зелената планета няма толкова много човешки същества от български произход, заради които останалите народи да разберат за една мачкана, но вечно изправяща се страна. Сякаш силата й не е във физическия облик, а в една непонятна, вътрешна сила, липсваща на много народи.
Колко неща, създавани през вековете в по-свободните европейски народи могат да съперничат на българската съзидателност? А какво щеще да стане ако в България по онова време нямаше чуждоземно робство? Щеше ли да създаде повече или по-силни неща? Но въпросът не опира толкова до това, че някои от тях са били създавани поради самото робство. Има толкова много произведения, толкова много личности, които нямат пряка връзка с потисничеството. Защото те са ставали въпреки него. За да държат България изправена пред чужди култури и владения. За да запазят България единствена, неповторима и да продължат съществуването й. Целта е не просто да се създаде нещо, което да се помни. Целта е да се създаде нещо, което да ПРОДЪЛЖИ съществуването на българското.
България не е малка. България е пръсната чрез нас по целия свят. А в днешно време това е още по-осезаемо.
Но днес нито един българин няма нужда от спомени, за да се пита къде е България. България има нужда от това да пита къде сме ние. И защо сме я забравили. Твърде много се кланяме на чуждото и искаме да бъдем като другите.
България не е просто някаква територия от не-знам-си-колко кв.км. България не е само физическо и географско очертание, някакъв картографски участък.
Тя е нещо повече. Тя е отвъд материалността и отзвукът от миналото непрестанно бие в ушите ни, за да ни накара да я изведем.
В миналото ние сме се нуждаели от нея, за да ни запази като народ, култура, обичаи, език. Като етнос и като нация.
Ние, българите, нямаме нужда да си задаваме въпроса къде е България? Защото това е повече от страшно и повече от гибелно.
Достатъчно е да се опрем не на спомените си, а на нас самите. Трябва да се опрем на себе си, защото България е във всяко наше сърце, независимо къде се намира то. Небходимо ни е само да я почувстваме, за да я запазим.
На нас не ни трябва пътеводител, за да я открием.
България има нужда от нас като пътеводители, за да я изведем от пустинята на нашата безгрижност и незаинтересованост. За да я измъкнем от тъмната пропаст и да я покажем в светлината на достойнството.
България има нужда да бъдем българи!
Есе на Спасимир Тренчев, номинирано сред 10-те най-добри в конкурса "Къде е България?"
