Вълнуващ разказ от 1. лице
Ветеранът спортист Кръстю Панчев отново доказа, че не само духът му е младежки. Такива са и постиженията му в бягането – дисциплината, в която се състезава.
Въпреки необичайно лошите атмосферни условия и тежкото трасе, състезателят на РК „Спорт и здраве“ /Гоце Делчев/ завърши планинския супермаратон “Витоша – 100“ на 54-то място от около 700 участници в това тежко изпитание. Стокилометровото трасе той измина за впечатляващите 12:47:42 часа.
Помолен да сподели с читателите на ИНФОМРЕЖА преживяванията си по време на състезанието, Кръстю го направи с удоволствие. При това разказът му няма нужда от редакторска намеса.
Тази „Витоша“ беше много вълнуваща. Пълна с изненади, обрати, драми и успехи. Час и половина преди старта над София се изви истинска гръмотевична буря. Звънна ми Жоро, човекът, на когото дължа хобито си. Звучеше много разтревожен. Опита се да ме разубеди, но след като усети моята решимост да отида, започна да ми дава полезни съвети. Притеснени приятели ми писаха, а синът ми недоумяваше как в това време ще тичам в планината.
45 минути преди началото бях на старта, а небето беше осеяно със звезди. Казах си: Извадих късмет! Да, Да, ама Не, както казваше покойният журналист Петко Бочаров. Проблемите едва сега започваха.
Двучасовата буря не успя да смъкне температурите много и те не паднаха под 20 градуса. Започнаха изпарения, които поддържаха влажността над 95%. Трябваше да бягам в сауна, особено през деня.
А през нощта ме последва втората изненада: челникът ми изгуби мощност въпреки новите батерии, с които се бях презапасил. Последваха множество падания, които не бяха тежки, но доста ми свалиха гарда.
На 23–я км стъпих на асфалт и паданията престанаха. След десетина километра влезнах отново в гората и освен с мрака, се сблъсках с лепкавата кал. Обувките заприличаха на гюлета, а състезателите - на оковани затворници – искат да тичат, но не могат.
Този участък изцеди много от силите ми и при следващия асфалтов етап от с. Боснек до с. Чуйпетльово усещах, че заспивам, докато се движа. Започнаха да ме болят краката, вече закъснявах 30 минути от миналогодишното ми време. Обмислях варианта да се откажа, защото още не бях разполовил трасето.
На следващия подкрепителен пункт пих Кока - Кола, защото нямаше кафе, ядох и се освежих. Трудно намерих сили да тръгна по най-дългия 17- километров етап. Но кризата отмина, така както се и появи, и аз започнах да наваксвам изгубеното време. Това ме мотивира, „наперих гребена“ и започнах да изпреварвам състезатели.
След състезанието видях, че от 101- во място по средата на състезанието съм успял да се изкача до 54 -то на финала. Поддържах темпо, което сам не бях убеден, че ще задържа до края.
В крайна сметка наваксах 30 -те минути закъснение и финиширах с 16 минути по-добро време от 2019 година, въпреки неволите през първата половина от надпреварата.
Бях толкова щастлив на финала, където Жоро ме чакаше, готов за снимки. Той беше следил състезанието в нета и недоумяваше как средният пейс от 8:08 мин/км на 75 -ия км, е спаднал до 7:48 на финала.
