Откровен разговор за пътя на една млада учителка

Снимка: Infomreja.bg

Преди три години започна моята приказка „Осъзната учителка“. Всяко дете има своята мечта – да  бъде пожарникар, лекар, космонавт. А има и такива като нас –искаме да станем учители и създаваме свое училище.

2017 година, 21-и век - времето на парадоксите. Днес студентите са по-малко „ученици“ и повече работници. Да се издържаш сам и да следваш едновременно, е ежедневие. Питала съм мои преподаватели, завършили преди 30 години, дали и те са имали същата студентска съдба. Отговорите им винаги съдържат фразата „почти невъзможно беше да работиш и учиш през семестъра“. Тези наши преподаватели - било физици, медици, математици или филолози, дават стимул ние, студентите, да изпълним мечтите си. Работните места за учители - млади и красиви, не са особено много, затова пък възможностите да покажеш какво можеш извън държавната служба, са безкрайни.

След като на 10-годишна възраст предадох последния си урок по български език на наредените пред мене плюшени играчки, 10 години по-късно сама взех решение, че няма да емигрирам, няма да работя на студентски бригади и няма да бъда сезонен морски труженик. В родния ми град, малък, всички се знаем. Помолих директора на началното училище да ми даде една стая, в която през лятото да организирам ежедневни курсове за ученици, без значение от възрастта им. Например курсове по рисуване и по приложни изкуства. Бях студентка първокурсничка, която на въпроса му „Ти какво учиш?“, с трудноразбираема от доста хора гордост, отговорих - „Българска филология“.

Лятото започна, после отмина и дойде следващото, като за това време курсът за учениците се зароди, разви, усъвършенства и стана традиция.  Озаглавих го „Весели ръчички“. Стартира през юни 2014 г. във въпросната класна стая.

 Влязох в ролята на будител, приел мисията предизвикателство да осмисли с нещо полезно ваканционното време както на учениците, така и на себе си. Важността на игрите, на спортуването, дори и чрез все по-малко популярната игра народна топка, е безспорно. Та това е ваканция! Да имат учениците през летните дни заетост е също от значение, защото така те не „излизат от ритъм“. Именно поради тази причина го озаглавих „Весели ръчички“ – та нали точно радостта и любознателността са в основата му. А дейностите в него са изцяло творчески. Всяка седмица посвещавахме на някаква тема – вълшебни приказки, хорските нрави, празници. И тъй като децата са на различна възраст, всеки е посвоему талантлив – някои даже учудващо много. И въпреки разликата във възрастта, второкласници и седмокласници се разбират помежду си! Няма различия, няма дрязги, защото всички са членове на общество, обединено от обсебващата сила на изкуството. „Госпожице, а защо ленивецът виси с главата надолу, не му ли става лошо?“

Така тази фраза роди инициативата „Седмица на животните“. Разглеждаме и коментираме картинки със слонове, жирафи и лъвове - безброй. А на следващия ден всяко от мъничетата ученици носи енциклопедия и така започна голямото четене: „Знаете ли, че камилата може да издържа без вода цяла седмица!“. После събрахме изхвърлени празни картонени бутилки, на които, отстрани, изрязахме по две симетрични триъгълничета, сложихме им човка и очи – и ето, бухал! А сръчните ръчички и разтегнатите от усмивка детски бузки - изцапани с боя. Но, правило № 1: „Почиствай работното си място.“ То, заедно с още девет правила, стоят окачени на стената върху картон, красиво изписани върху него с несръчен детски почерк. А в края на всяко лято – дни преди първия училищен звънец, правим изложбата. Първата година, скромно и плахо, се събрахме – ученици и родители, в класната стая.

Следващата година – в музея на града. Всяко от дечицата е един малък Пикасо. Те прекарват лятото си повече от добре - откриват свои нови приятели, първо деца от града, гости на баба и дядо от къде ли не, че даже и Кейти от Холандия. И се разделяме с обещанието, че „догодина пак, нали!“.

Курсът се гради на общата любов към създаването на нещо красиво. Рисуването не е задължително. Някои сами измислят своята чудна история, която написват в книжка, а след това се появяват и прекрасни илюстрации към тях. Най-малките, на 4-годишна възраст, ту шарят разноцветни форми, ту наблюдават дейностите на каките и батковците. Независимо дали си на 4, или на 14, екипната работа при нас е неизбежна. Всички маси са събрани в кръг, на който моят червен молив е и твой. А когато дойде времето за почивка, никой не вдига глава от почти завършения пореден шедьовър, защото няма нужда от нея – обсебването е пълно. Захласът изпълва стаята и в нея вече витаят удовлетворението и силата. Когато си студент, бъдещето пред теб изглежда несигурно, но скрибуцането, което издава рисуващата четка, стисната от невръстни детски пръстчета, доказва, че начинанието е успешно и носи надежда.

Една бъдеща филоложка изпълни мечтата си и стана учителка в „собствено“ училище, в което дечицата осъзнаха, че Аз всъщност сме  Ние. И че сме екип, различен от тези в традиционните училищни извънкласни занимания. Защото аз – учителката, все още обичам да играя с дечицата тяхната детска игра „Пържолки“ (тя всъщност и досега все още си остава моята детска игра), а дечицата пък научиха, че картините могат да оживяват, когато в създаването им влагаш правилния цвят и емоция.

На моите учители – поклон! А ние, младите учители, продължителите на тяхното дело - напред! Защото за да си просветител - възраст няма, а детските усмивки на щастливите им личица – най-свидната награда!

 

КОМЕНТАРИ

Няма добавени коментари.

Код за сигурност, въведете кода 2xf

FACEBOOK