„Границите на моя език са границите на моя свят.“ Ако приложим тези думи на австрийския философ Лудвиг Витгенщайн към езика ни в телевизиите и социалните мрежи днес, ще се окаже, че светът ни е доста тесен, тъмен и скучен.
Езикът е универсална система, която ползваме, за да общуваме. Той съдържа думи, граматически форми и начини на взаимодействие, които се базират не само на общата ни езикова, културна, политическа и икономическа история, но и на манталитета, светогледа и въображението ни. За да изляза от тежките определения, нека кажа, че езиковият фонд и култура на всеки човек зависят не само от това, което са го научили майка му, баба му и училището, но и от интересите, интелигентността и личната потребност (респективно ненужност) да ги обогатява непрекъснато. Това не означава, разбира се, че най-интелигентните хора са непременно най-речовити. Но със сигурност означава, че речниковият им фонд, дори и да не е развит в ораторско майсторство, е богат. Имах един приятел, който се раздели с любимата жена, защото тя му беше казала, че при всеки спор между двамата той винаги печели „понеже знаеш повече думички от мен“. Моят приятел беше разчел това заключение като доказателство за непреодолима мисловна оскъдица и вместо да осакатява или редактира речниковия си фонд в комуникацията с въпросната жена, беше избрал да я напусне. Защото очевидно неговият личен свят се е оказал далеч по-обширен от този на жената с по-малък набор от „думички“…
Телевизиите вече отдавна не са това, което бяха, и по отношение на езика. От една страна това е добре – лишени сме от стерилно екранно присъствие и стягащата лексика на миналото. От друга страна обаче на екран полека се настани една всеобща езикова посредственост, която много държи да я мислим за комуникативна непосредственост. Да не се говори правилен и хубав български език започна да става норма. И дори и да не се толерира шумно и публично, това опростяване на езиковите форми и целенасочената употреба на базово, улично езиково ниво постепенно спира да прави впечатление. Да прибавим към това и модата да се побългаряват чужди изрази и да се усвояват като по-интелигентни и стилни чуждите вместо българските думи за някои понятия и действия – и ето ви го новият език на телевизионните ни медии и социалните мрежи.
В последната седмица най-обсъжданите новини са свързани с две знакови убийства – шесторното убийство в Нови Искър и разстрела на бизнесмена Петър Христов в София. Репортери от какви ли не телевизионни канали предават от различни места, свързани със случилото се и с все речника си влизат директно в домовете ни през екрана на телевизора. Сигурно затова и нямаше как да не ми направи впечатление, че на репортерски език вече не се казва убиец, ами килър. „Килърът“ се е скрил в близкия строеж, следи от „килъра“ имало в изоставена вила, „килърът“ прескочил еди коя си ограда или пък се самоубил. Не мога да разбера защо репортерите не предпочитат английския превод на значещата абсолютно същото българска дума „убиец“, но явно те самите влагат в двете различен смисъл. Убиец е някак по-обикновено, по-непрофесионално – все пак убиец може да е всеки, дет се вика!
Виж, килърът е нещо друго! Той е оня, лошият от криминалните филми, който професионално размята цял арсенал от най-различни оръжия, ходи облечен в черно, не говори много или каквото казва е сентенция, и в края на краищата никой не може да го хване. Килърът е стратег, убиецът е аматьор. Килърът е платен, убиецът е доброволец. Килърът се владее и действа хладнокръвно, убиецът си изпуска нервите, прави грешки и ги преживява. Зад килъра стоят часове тренировки и опит, зад убиеца се крият повече емоции и неовладяна психика.
Наред с „килър” в репортерския речник трайно се настани и думата „брутално“. Ами друго си е нещо да е брутално, а не жестоко! Жестоко може да е всичко – и хубаво, и лошо. Докато брутално, хеле пък с леко засилване на ударението върху А и деликатно наблягане на Т-то преди това, мигом променя нещата. Тръпки побиват зрителя и от още едно трайно клише в репортерските крими хроники – „кървава баня“. Ако „килър“ е мега засилена форма на „убиец“ в речника на криминалния репортер, то метафората „кървава баня“ е неговият „крайъгълен камък“. Къде ти репортаж за убийство с повече от един трупа, който да не може да бъде определен като „кървава баня“?! Всъщност в пряка конкуренция с „кървава баня“ влиза една друга метафора – „касапница“. Бидейки с турски корени обаче, тази дума е припозната като адекватна по-често в репортажите на по-народняшките телевизии, където и репортерите са като че ли с езиковата култура на наркодилъри. Някак не му отива на килъра да прави касапница, все пак – той си е майстор на кървавата баня.
Емоционалността в телевизионното описване на едно убийство и неговото пресъздаване с отношение достига своя апогей в комбинирания израз „бруталната кървава баня“. Тук вече алитерацията (на звука Р в бРутална и къРвава) направо пърха върху езиково-понятийната парадигма на зрителя и неусетно включва у него способността за морално-оценъчно класифициране на информацията.
Своеобразен връх в ползвания от криминалните репортери речник обаче отбеляза млад журналист от уважаваща себе си телевизия, който успя съвсем сериозно да възпроизведе изречението: „Килърът брутално ликвидира фамилията, чийто дом се превръща в кървава баня и техен финален пристан“…
Нека отбележим плахото промъкване на поетическата лексика (думата „пристан“, заменяща по-делничната „пристанище“), комбинирана обаче не с българското прилагателно „последен“, а с производното от латински „финален“. Значи нещо като е „финално“, то е по-крайно, по-свършено от онова, което е „последно“. Да се знае!
За да звучат още по-професионално, част от репортерите на терен ползват в изказванията си и специални глаголи – например „ликвидира“. В този случай репортерите си имат друг любим синоним на убиец и килър – екзекутор. Ползват редовно и съответния глагол – екзекутирам. Като имаме предвид тези особености, можем да заключим, че една обединяваща кратка новинарска бележка от криминалната хроника от последните дни би звучала така: „Килър превърна в жестока шесторна кървава баня/касапница дом в Нови Искър, а екзекутор ликвидира брутално бизнесмен в София“.
Не знам дали е професионална деформация, но упорито продължавам да чувам и въпросите, които се задават от журналисти на терен, когато става дума за престъпление. Най-потрисащият от тях е „как се почувствахте, когато…?“. Като след „когато“ може да се сложи всичко, отнасящо се до въпросния човечец пред камерата – когато… – разпознахте убиеца, – разбрахте за случилото се, – чухте изстрелите, -ви ограбиха, – ви казаха, че синът ви е мъртъв… И все по-усилено се питам какви ли диапазони от неизвестни чувства може да има нормален човек в такива ситуации, че репортерът се надява чрез този фундаментален въпрос да ни ги разкрие. Към категорията на безсмислените въпроси спада и онзи, в който репортер пита свидетел, роднина или близък на убиеца или пострадалия какъв човек е бил еди кой си. Нали няма изненадани, че обикновено отговорът е нещо производно на „кротък-възпитан-тих-поздравява-на-никого-нищо-лошо-не-е-направил“?
За да съм обективна обаче, трябва да кажа, че оскъдният речников фонд, който прогресивно опразваме, е характерен и за огромна част от обществеността в социалните мрежи. Забелязали ли сте например, че там си има едни ключови фрази за изразяване на отношение, които се пишат масово. Например някой си сложи нова профилна снимка и отдолу в коментарите се заплита цяла черга от „хубавица“, „красавица“, „сладурана“ и любимото ми „прекрасница“. Когато лицето от снимката все пак по обективни причини не може да бъде наречено така, в употреба влиза „чаровница“ или „страхотна/страхотен си/сте“.
Информация за нещо смело или достойно обичайно е последвана от „респект“ – и колкото по-силен е той, толкова повече удивителни се нижат накрая. „Респект“ е и обичайният коментар след пост или новина за нечия смърт. В стилистиката на траурната тематика обаче то се редува и с „Поклон!“, „Бог да го прости!“ или абсолютно безличното R.I.P. Няма да скрия съмнението си, че половината от хората, които го употребяват, не знаят на какво е абревиатура.
Любима сред Фейсбук фразите ми е и една, която се пише, за да се изрази възхищение от нечия умна мисъл, цитат от класически роман или просто остроумна реплика – „много истинско!“.
Имах една преподавателка в университета – незабравимата проф. Розалия Ликова – от която съм запомнила крилатата фраза „общата култура се повишава с не общи културни занимания“. Убедена съм, че същото важи и за езика – езиковата култура се обогатява с не общи езикови занимания. Българският език e богат и детайлен в отразяването на понятия, чувства и действия речников фонд, и ни помага да не изглеждаме като роботи, в чието програмиране са заложени двеста думи и сто израза. Той обаче се усвоява по един начин: чрез четене и слушане на добри оратори. Което, както и да го погледнем, си е потребление на култура. А културата, освен начин на водене на политика, е и свят, в който граници няма. Ето това вече е форма на безгранична свобода, в която всеки определя границите си./ ploshtadslaveikov.com
