Из дневника на една пребита жена: Насинените рози не виреят!

Снимка: Infomreja.bg

Всичко започва с любов. Както във всяка приказка, така и тук, началото е прекрасно – дали с раждането на дете, или съчетаването на двама влюбени.Търпимостта също е любов. Надеждата:  „Всичко ще се промени!” се превръща в молба: „Дано да се промени!” и приключва с отрезвяването: „Нищо няма да се промени!”.

Тъй като всеки преход е труден, то минавайки през тези етапи на мисълта, търпиш, защото „всичко започва с любов”, но завършва със страх. Истина е: след като кошмарът спре човек не става по-смел нито по-позитивен, защото знае, че там някъде (в което и да е) кътче на света съществува Злото, проявявайки се във всичките си форми, оставили белези по тялото. Ставаш реалист. Разбираш, че дуализмът е жив, вечното противоборство между доброто и лошото е било част от живота ти.

И все пак колко е странна човешката психика. Първият удар, последван от още много, не е оправдан от извършителя, а от теб. Виновният се извинява – манипулира, за да не изгуби жертвата си – ти – вярваш в него, ти го обичаш, Ти го оправдаваш за стореното. По-лесно е да излъжеш себе си, отколкото да осъдиш Любовта.

В последствие извиненията спират, оправданията също, остават само красноречивите удари, изящните синкави тонове по кожата и тук-там някоя фреска, по-дълбока или все още незараснала.От жертва ставаш потенциално опасен злодеятел, защото „се налага” да лъжеш, „принуден си” да следваш чуждите инструкции – Ти си перфектната машина!

Отдавна чувствата ти са избягали в другата стая, в отсрещния апартамент, където не се чуват викове, плач и едно искрено: „Моля те,остави ме!”.

И двамата знаем, че щом позволяваш, няма да те остави. А и как да не позволиш?! Нали всеки път, когато помислиш за раздяла, нахлуват онези оправдателни въпроси за имуществото, за „Какво ще кажат хората?”, за детето или близките, за това как ще си без този НЕчовек. Спират те спомените, защото, помните ли „всичко започва с любов”.

Повторяемостта на събитията стават твое ежедневие. Донякъде се превръщаш и в непокист. Става ти безразлично за делника и празника. Липсва и причина да се интересуваш, защото нямаш вече приятели, лъжеш семейството си, а колегите – с тях просто не общуваш. Самият ти не съществуваш. Нечовекът е откраднал мисълта ти. Подарил ти е само „бележка”, която ежедневно препрочиташ наум, с красиво изписани букви в червено: „Моля те!”.

И към Бог не се обръщаш. Твоят бог е на земята и ти напомня колко е велик. Усмихвайки се пред него, доказваш за „бележцицата” в главата ти, доказателство е и за неудовлетвореността на отсрещния.

Идва щастливият край: „И заживели щастливо... разделени...”. Но принцесата е със скъсани дрехи, загърбила потеклото си, себеуважението си. Тя е разбрала, че приказките са само за децата. За нея остава страхът този разказ да не бъде преписан, за да не крие отново „мастилото” от ръцете си. За бъдещ принц тя не мисли, защото е още „малка” -  сега се е преродила. Преоткрила е нормалността. Остават ѝ маниерите: да се обърне, за да види кой въври след нея по улицата, да заключи вратата два пъти, да знае, че Злото съществува.

Не се поддавай! Не се предавай! Защото както в приказките, доброто винаги възтържествува. А ти, мило момиче, не бъди роза, чиито снежнобели листа са опадали. Насинените рози не виреят!

 

 

КОМЕНТАРИ

Няма добавени коментари.

Код за сигурност, въведете кода 8as