Говори Люба Атанасова - преподавателката от ЮЗУ, която завладя Китай!

Снимки: Личен архив

За пета поредна година студенти и преподаватели от Югозападния университет „Неофит Рилски“ ще отбележат тържествено Китайската нова година. Тържеството, организирано от Филологическия факултет, ще се проведе във вторник от 11:00 ч. в класна стая „Конфуций“. 

На изток от "Конфуций", на далеч от Филологическия факултет и ЮЗУ, ни посреща вируално чудото Люба. Тя е преподавател във ЮЗУ, но от дълги години е на лекторат в Китай! Ще отпразнува Новата година на топлите плажове в Тайланд, но мислено винаги ще е с колегите си от Благоевград.

Люба Атанасова е позната в ЮЗУ с лекциите си по западноевропейска литература и безкрайната енергия, с която зарежда студентите и преподавателите.

Откровено на ИНФОМРЕЖА Люба от Китай до Благоевград и обратно, но право във сърцето!

Ас. Атанасова, за Вас знам, че сте преподавалата в катедрата по литература във Филологическия факултет. Доста Ваши студенти ви описват като изключително земна и много „луда“ по характер. Какво се случи след този период? Кое наложи Вашето заминаване на Китай?

Да, ЮЗУ е моята Алма Матер, както обичам да го наричам. Това е университетът - знак на родния ми Благоевград, в него завърших и бакалавърската, и една от магистърските си степени. След дипломирането си спечелих докторантски конкурс по Западноевропейска литература, а по-късно и асистентски по Теория на литературата.

Знаете ли, аз съм изключително щастлив човек. На първо място успях да направя от хобито и най-любимо занимание (четенето на книги, особено на романи) своя професия. От друга страна, съм от редките хора, които от много рано знаят „какво искам да стана“ – учител. Така, бидейки част от Катедрата по литература, всъщност никога не съм възприемала преподаването толкова като професия, колкото като щастие да върша нещо (тоест две неща), които безкрайно обичам.

Харесвам дефиницията, която студентите са ми дали. Наистина! Няма да се впускам в дълбинни анализи на това, което са вложили в тези определения, само ще кажа, че аз бих се описала по същия (или подобен) начин. В точно тези две отношения няма никакви генерални промени.

Китай (и изобщо Далечният Изток) ме е променил и продължава да ме променя, но съм си все така и „земна“, и „луда“. Много накратко казано – никога не се възприемам прекалено на сериозно, възприемам всекиго като равен (без значение дали става дума за колега преподавател, студент или първокласник в училище), винаги се стремя да вляза във Вселената на Другия, без да съдя, а като се опитам да разбера, да възприема да видя през чуждите очи. Това, предполагам, кара хората да ме възприемат като „земна“. Не обичам и никога не се надпоставям. За мен не съществува традиционната (и впрочем – на много места изискуема) дистанция преподавател-студент. Предпочитам интелектуалните общности с равнопоставени членове. Те са, които провокират и мислене, и творчество, и интелектуална стимулация, не позицията „Аз съм последна и безспорна инстанция на Истината“.

Вярвам, че всеки момент и от всекиго научавам ново нещо. Колкото до „лудостта“, това е вероятно начинът на студентите да опишат неконвенционалността ми и, до голяма степен, почти непрестанното ми желание и опити да променям системите. Трябва да призная, че се случва да се опълчвам срещу установени норми, правила, ако вярвам, че те са неправилни или вредят на хората по някакъв начин. Това е – все така съм и лудичка, и земна. Има много у мен от Дон Кихот.

Харесва ми как формулирате въпроса – „налага“ да заминете за Китай. Всъщност тогава го възприемах като избор. След тези пет години знам, че нещо именно е „наложило“ заминаването ми. Стандартният ми отговор на въпроса „Как така попаднахте в Китай“ (познайте дали не съм отговорила хиляди пъти на него, а и все още отговарям) е: Имаше конкурс за лектори, обявен от МОН. Явих се, спечелих го и ... ето ме тук. Не казвам, че тази формулировка е невярна, но понякога детайлите разкриват картината далеч по-дълбоко от общия план.

Та, на въпроса Ви с налагането на подобно решение. Преди пет години, когато защитих дисертацията си (впрочем не се сдържам да вметна – за Томас Пинчън, който тогава беше познат за българския читател единствено с романа си „Обявяване на серия 49“, а от месец  насам преводът на новия му роман „На ръба на света“ е най-продаваната книга в България) и станах на 40, почувствах, че имам вопиюща нужда от генерална промяна. Не казвам, че не се чувствах добре, напротив. Имам прекрасни приятели в Благоевград, семейството ми е великолепно, обожавах работата си в ЮЗУ. Но нещо вътре в мен ме караше да се чувствам като затворена. Като ограничена в пространствено и всякакво друго отношение. Аз по принцип трудно стоя на едно място (изкушавам се да цитирам баба си, но ще се въздържа, хиххихихих).

Реших да отида на лекторат за година-две. Моето желание беше съвсем, съвсем различно от това, което се случи. Аз всъщност кандидатствах за лектората в Белград. Обожава този град, чувствам се прекрасно там, винаги съм харесвала и съм се разбирала отлично със сърбите. Е, нямаше как.

Съдбата ми поднесе друга възможност – Пекин. Не съм сигурна дали можете да си представите за каква огромна разлика става въпрос. Бях се настроила за Белград, където щях да се чувствам съвсем като вкъщи. Наместо това – тотално друг свят, съвсем различна култура, да не споменавам разстоянията ... Тогава трябваше да взема светкавично решение за Пекин. Не съм сигурна как казах да. Знам само, че впоследствие се разколебах (всъщност се уплаших, но никак не обичам да признавам, че нещо ме плаши). Почти се бях отказала. Провидението, в лицето на изключително близкия ми и скъп за мен приятел, доц. Илия Недин, ми помогна да взема решение. Даже го наложи, хиххихиххи.

Няма никога да забравя как ме убеждаваше, че точно Пекин е моето място. А той е човек, с когото се познаваме отлично. Ще разкажа мимоходом нещо смешно. Близките ми приятели бяха се обзаложили дали ще замина, или не. Огромната част от тях смятаха, че няма. А и всички хора, които ме познават години наред, не можеха да свържат образа, който са си изградили за Китай, с това, което аз представлявам (да си призная – аз също). Сега отново има обзалагане. Ще се прибере ли изобщо Люба в Благоевград, или не. Покрай заминаването ми имаше доста перипетии – визата ми закъсня, изпуснах си полета, купувах втори самолетен билет за своя сметка.... Всичко това от позицията на изминалите години сега ми се струва като забавен сюжет (тогава никак не ми беше забавно). Отдавна съм сигурна, че е трябвало да дойда в Пекин. По много причини. Чувствам се на мястото си тук. Горя тук.

Какви са спомените Ви за времето, което прекарахте в ЮЗУ? Поддържате ли връзка с тукашните си колеги? Успя ли времето и разстоянието да разтрогне познанства и приятелства, които сте имали в България?

Това, което представлявам днес – вкусовете ми, визиите ми за литературата и културата, подходът ми към хората, които обучавам, всичко това дължа на годините, прекарани в ЮЗУ. И на семейното си възпитание, разбира се. Това, че едни от най-любимите ми книги са на френски автори от 20. век (особено романистите, представители на Новия роман и Жан-Пол Сартр), без да знам френски и без да имам възможност да ги чета в оригинал, че изключително много харесвам структурализма (имаше моменти, когато бях много залитнала и към деконструктивизма, но вече не толкова), че модернизмът е любимото ми направление в литературата (мога цял ден да изброявам) – всичко това дължа на преподавателите си във Филологичесия факултет, най-вече на тогавашния ми гуру, проф. Цветан Ракьовски. С гордост днес ги наричам свои колеги, а някои от тях – с огромна и истинска любов, свои най-добри приятели. Не! Нито времето, нито разстоянието не пречат на тези истински приятелства. И с проф. Ракьовски, и с доц. Илия Недин все така сме най-добри приятели. Не си пишем толкова често, но като се прибера, веднага след като видя мама, сестра си и племенника си Марио, се срещам с тях. Уникално е как, когато седнем и започнем да разговаряме, сякаш нищо не се е променило. Сякаш аз не съм била далече задълго и вчера пак сме седели в „All stars“ и сме говорили  за филми, книги, студенти, работа, музика ... Ако има нещо, което наистина ми липсва в Пекин (макар да съм късметлия и тук да срещнах нови хора, които също определям като свои духовни другарчета), това е точно тази наша малка общност.

За българите, въпреки модерния мобилен и транспортен свят, в който живеем, Изтокът остава една много чужда култура. Какви бяха първите Ви дни далеч от България?

Не само за българите. Категорично казвам, че европейците имаме една стереотипна представа за Китай (аз в това число), която е много, много далеч от истинската (или поне такава, каквато аз я виждам).

Странното е, че в Пекин аз много бързо се почувствах добре. Разбира се, разликите са титанични, но основните от тях всъщност ми харесваха. Аз съм човек на големите, свободните и отворени пространства. Обичам миризмата на изгорели газове, тълпите от хора, нощните клубове, шума (това вероятно за повечето хора звучи абсурдно, но аз съм урбанистична по природа, затворените рустикални пространствата ме потискат, не се чувствам добре там, ако и да оценявам чара и красотата им).

Аз отидох доста подготвена в  Пекин. Доц. Илия Недин с часове ми е разказвал за тук (а който го познава, знае, че той е повече от сладкодумен). Беше ме инструктирал за детайлите, такива каквито са били по негово време. Проф. Лилия Илиева също много ми помогна да бъда подготвена. Истината е обаче, че още докато пътувах със студента ми Станислав, който дойде да ме посрещне, от летището към града, аз вече знаех, че тук ще се чувствам добре. Първите дни в Пекин не са ми донесли нито уплаха, нито стрес. Веднага започнах работа, веднага обикнах студентите и колегите си китайци. Всички те много ми помагаха, но и аз по природа съм свръхлюбопитна. Ходя, проверявам, разпитвам. В момента познавам Пекин най-добре от всичките си китайски колеги (това не е шега).

Какво е Китай за Вас, опишете с няколко думи. Свиква ли се с тамошния начин на живот? Един елементарен пример, приготвяте ли си българска кухня – мусака, пълнени чушки?

С няколко думи е почти невъзможно, но ще се постарая да не бъда многословна. Аз свикнах бързо с тукашния начин на живот. Има хора, за които е много трудно. И доста, за които е абсолютно невъзможно. Преди две години, когато си бях в Благоевград за лятната ваканция, мама ми обърна внимание, че казвам „ще си се прибирам в Пекин“. Може би обидена. Странен е експатския живот, нелек – след определено време не принадлежиш нито тук, нито там. Но няма да влизам в тази тема, тя е сложна. В момента я изучавам, чета доста по въпроса, говоря с колеги и други експерти. Има сериозни изследвания за невъзможната обратна интеграция на хората, живели за по-дълго в далекоизточни държави и най-много от тях се отнасят именно за Китай. Аз се чувствам повече от добре, ако и често да имам доста терзания, свързани с родното пространство.

Уцелихте ме с въпроса си за пълнените чушки и мусаката. Аз нямам особено отношение към храната. Всъщност не готвя. Мога да готвя, но не обичам. Тоест не точно не обичам. Ако има за кого, ми доставя удоволствие, но като живея сама (а аз живея така от години), никак не ми занимава с хранене. Често взимам решение да опитам да се принудя да ям поне веднъж дневно вечер и започвам да си купувам зеленчуци за салати. Винаги се провалям. Не, не си готвя. Но на всеки традиционен празник приготвям почерпка за китайските си студенти и за учениците в Българското неделно училище. Така правя и баница, и козунак, и кюфтета ... поне веднъж годишно.

Когато се връщате в Благоевград забелязвате ли промяна в университета и във факултета? Какво е Вашето виждане за днешните студенти, бъдещи филолози?

Месецът, когато имам възможност да бъда в България, е август. Тогава няма как да видя новите студенти. Последните студенти, на които съм преподавала в ЮЗУ, се дипломираха миналата година. Разбира се, говоря с колеги, чета за образователната система, често съм във връзка с приятели учители по БЕЛ в Благоевград.

Промените са наистина големи, имам предвид тези в образователната система. С огорчение ще споделя, че погледът ми отстрани не намира огромната част от тях за положителни. Тази тема е много болна за мен и предпочитам да ви спестя разсъжденията си по нея.

Колкото до студентите бъдещи филолози, мога да кажа, че познавам поименно всичките си студенти и ученици, на които съм преподавала, дори за кратко. С много голяма част сме приятели и днес. За повечето от тях знам къде са, какво работят. Щастлива съм с техните постижения и ми дават повод за гордост – учители, журналисти, библиотекари, музикални редактори, блогъри. Надявам се да са щастливи (за част от тях съм сигурна).

За сегашните студенти филолози на ЮЗУ мога само да пожелая същите успехи като на онези, на които съм преподавала. 

Предстои студенти от курса по китайски и техните лектори да посрещнат заедно с целия Филологически факултет Китайската нова година. Как приемате вече изградената Китайска класна стая в ЮЗУ? Защо според Вас е полезен курса по китайски език и култура?

Това е един от най-радостните факти за мен. Още през първата си година в Пекин правех планове за сътрудничество между ЮЗУ и Пекинския университет за чужди езици. Много ми се искаше да има такова, защото бях напълно убедена, че взаимно има какво да си дадем и на какво да се научим. Усилията, които положих, не бяха малки. Трябва да подчертая, че ентусиазмът и работата в тази посока на проф. Магдалена Панайотова, както и готовността за сътрудничество от страна на проф. Гъ Джъзян и целия Институт „Конфуций“ са факторите, които на практика „случиха“ Китайската класна стая. Много съм щастлива, че има такава и дълбоко вярвам и се надявам, че сътрудничеството ще се задълбочава.

Като лектор в Китай Вие сте поели в ръце си както малки, така и големи, които са опознали чрез Вас България. Разкажете някои спомени, които навярно няма да забравите никога от срещата с любознателните си възпитаници.

Да, освен лектор по български език, литература и култура в Пекинския университет за чужди езици съм и директор на и учител по БЕЛ в Българското неделно училище към Посолството на Република България в Пекин. Отговорността, която съм поела към всички тези млади хора е огромна. Техният досег с България, тяхната картина за нея, начинът, по който за първи път я виждат ... всичко това до голяма степен зависи от мен. Старая се и работя много. Винаги изтъквам и подчертавам положителните страни на българското, но в същото време оставам откровена.

 Много е трудно да прецениш как и до каква степен да покажеш и да говориш изобщо за тъмните моменти, недостатъците, грешките. Старая се и студентите, и учениците ми да обикнат България, но никога не си позволявам да ги лъжа. С удовлетворение и гордост ще кажа, че огромната част от тях обичат дълбоко и истински България. Често имам чувството, че тази любов е по-голяма от онази на децата, които са там, в България. Но тази тема също е тежка, нека запазим позитивния тон на разговора ни днес, моля!

По-българско ли е в Китай?  Когато си далеч от родината и си се превърнал в мисионер, посланик на българското, несъмнено патриотизмът е в повече. Как китайците възприемат нашия свят?

Патриотизмът е доста противоречиво напоследък понятие. Новите европейски ценности като да го недолюбват. Аз, вероятно ще прозвучи и старомодно, и недотам адекватно на времето, в което живеем, дълбоко вярвам, че всеки човек се нуждае от корени, от здрава основа, на която да стъпи, за да изгради индивидуалността си. Част от тази основа е усещането за принадлежност и към народ, и към нация. За себе си така го възприемам. Разбирам, че светът се променя светкавично и за отдалечените с две-три поколения от моето това не е от такова голямо значение, но продължавам да вярвам, че патриотизмът е изцяло положителен фактор. И да – далеч от родното пространство той, патриотизмът (поне при мен), като че се засилва. В моя случай, естествено, това се предполага и от мисията, която изпълнявам, и от работата ми. Ежедневните изражения на въпросния патриотизъм са на пръв поглед елементарни – слушам повече българска музика, научих няколко хора (самообучавам се с видеа), горд притежател съм на прекрасна пиринска носия и обикновено ходя на официални събития с нея, следя цялата нова българска романистика (признавам, преди го правех далеч по-повърхностно), поне два пъти седмично се виждам с представители на българската общност в Пекин.

В същото време гледната ми точка доста се е „овъншнила“, напълно го съзнавам. Голяма част от съвременните характеристики на политиката, социалните промени и начина, по който голяма част от българите, живеещи в България, мислят не ми харесват, а понякога откровено ме дразнят. Това, според мен, е неизбежно за хората които живеят далеч за по-дълго време. Те се променят, променят се и родното пространство. И често тези промени водят в различна посока, отдалечават.

Къде сте сега и с какво се занимавате? Традиционният въпрос към всички Българи, заминали зад граница, е „Ще изживеете старините си в България? Ще се върнете ли?“

На много хубаво и слънчево място точно в момента. Сега е междусеместриалната ни ваканция, която съвпада с Китайската нова година. Аз съм на почивка в слънчев Тайланд, избягах от пекинската суха и сурова зима. Щастлива съм най-вече, защото успях след да се видя със скъпия за сърцето си Дончо Георгиев и Ивана Стоичков (също колеги от ЮЗУ) след цели пет години. В Тайланд!? Невероятно преживяване и незабравими за мен емоции. Като приказка! Усмихвам се.

Този въпрос напоследък ме терзае изключително силно. Много хора ми липсват в България. И семейството, и приятелите. Пропускам годините, когато расте племенникът ми, Марио, а много бих искала да съм част от този процес. В същото време имам силно вътрешно усещане, че мисията ми в Пекин не е свършила, че имам още много какво да дам. Изобщо Азия ми е много интересна, постоянно пътувам и навсякъде си помислям, че бих искала да поработя година-две: и във Филипините, и в Шри Ланка, и в Индонезия, и в Тайланд, и във Витенам. Може би само в Япония не усетих такова влечение (парадоксалното е, че точно в Япония получих предложение за преподавателско място в университет). Наистина не мога да отговоря на този въпрос. А и аз съм човек на напълно спонтанните решения, в тази посока така и не помъдрях. Където и да изживея старините си, със сигурност винаги ще обичам България и тя винаги ще ми липсва (това прозвуча патетично и клиширано, но така го чувствам). А и не искам да остарявам, хахаххахаа.

При откриването на класната стая в университета се срещнах със студенти от различни специалности, даже и преподаватели, изучаващи китайски. Едно момиче, което от най-дълго време се обучава и най-добре говори езика, вече сякаш е придобило „китайско изражение“. Самата тя сподели, че много хора ѝ го казват. Случи ли се същото при Вас? Казват, че осиновените деца започват с времето да приличат на родителите си. Започват ли българите в Китай да приличат на китайците? Какво „променя физиономията“?

Много интересен въпрос, на който, за съжаление, няма как да отговоря накратко. Имах идея да пиша книга за българската общност в Пекин (особено за първата вълна от заселилите се тук), даже направих няколко интервюта, но се върнах в топлите прегръдки на художествената литература и сега чета съвременни китайски романисти (естествено онези от тях, които са преведени на английски, руски или български). Да иначе – Китай динамично и много силно влияе, мога да видя това не толкова у себе си, колкото наблюдавайки околните. Ще дам любопитен пример за себе си. Преди около година (или малко повече) говорим със сестра ми по Скайп и тя изненадано: „Я, я да ти видя маникюра!“ Показвам аз, а тя: „Какооооооооооооо, китайка си!“. Аз се учудвам, поглеждам и изведнъж ми проблясва. По традиция много харесвам готиката и почти винаги маникюрът ми е черен, тъмносин или много тъмночервен. В онзи ден бях оставила маникюристката ми да се разгърне и ... резултатът беше нещо в светлочервено (да не кажа розово, че не понасям този цвят), гарнирано с диамантчета и перлички. И не ме дразнеше. Вече не нося само черни дрехи, това също е влияние на китайската естетика.

Последният ми и много важен въпрос е свързан с нещо, което не се забелязва често. На снимките Ви в мрежата лъха позитивизъм. Постоянно сте усмихната и пишете прекрасни послания до приятелите си. Как? Защо? И не мога да не попитам: Защо синьо?

Още в началото Ви казах, че аз не се взимам прекалено насериозно. Старая се да възприемам света (въпреки непреодолимите ми желания да го променям) откъм светлата и весела негова страна. В Китай се научих да бъда и много търпелива, това помага много. Винаги съм била и продължава да бъда напълно откровена с хората (това впрочем често пречи и често хората възприемат като нетактичност или даже грубост, но аз се чувствам добре и нямам желание да променям тази част от характера си). Околните в някакъв момент (част от тях веднага, на други отнема различен период от време) разбират или усещат тази откровеност и отвръщат със същата. Колкото до приятелите ми, аз съм човек, за когото приятелствата са на върха на личната ценностна пирамида. Посланията и към тях идват директно от сърцето ми и винаги са неподправени. Обичам и да се шегувам, често съм саркастична, но за тях това е част от мен и, смея да вярвам, все така ме обичат.

Въпросът със синьото е плавно към горната точка и предходния въпрос. През целия си живот, във всичките си разнообразни периоди никога не смених любимия си цвят. И той (и сега впрочем) е черно. Безброй пъти съм си купувала дрехи, които харесвам, в други цветове и безизключително те се оказват самотно висящи в някой дрешник, изтласкани от черните ми костюми, рокли, панталони, ризи ...

В Китай хората не харесват черното особено. Веднъж моята най-добра китайска приятелка (шефът на Катедрата по българистика, доц. Лин Уеншън) ми каза, че китайците вярват, че цветовете, които обгръщат тялото ни, до голяма степен предполагат съдбите, чувствата, поведението и мисленето ни. А черното, ако и да си остава любимия ми цвят, е до голяма степен мрачно. Реших да работя със себе си и да сменя (или поне да добавя още един) любимия си цвят. Е, нямаше как това да е розова например. Избрах си тъмносиньото. Впрочем този цвят винаги ми е харесвал безкрайно, но тъй като съм доста смугла, не ми отива. Сега имам три основни цвята – черно, бяло и тъмносиньо. Човек силно започва да става част от средата си – плавно, често неусетно, понякога дори въпреки желанието му да се съпротивлява (да речем).

 

КОМЕНТАРИ

Няма добавени коментари.

Код за сигурност, въведете кода 2xa