Една Берлинска Коледа между две български книги

снимки: Виолета Атанасова

ОТ РУБРИКАТА "СТАНИ АВТОР"

Въобще не го знаех кой е този Калин Терзийски. Преди да тръгна за Берлин, напазарувах част от коледните подаръци, които щях да нося там и в „Хеликон“ ми попадна неговата книга. Знаех, че е получила Европейска награда за литература за отиващата си година – и толкова. Добавих я към пакета с книги всякакви – за четиво по пътя, и хайде на Термитал 2 на софийското летище. Два часа над облаците – и слизам на друга географска ширина и дължина. Началото на декмври е, ветровито, ръми, а Коледа вече грее отвсякъде.

Още в първата вечер – сред големите радости да си видя моите пораснали момчета на тяхна територия, да гушна внучката си Пепа Йозефина, да разкажа как сме пътували, да разопаковам подаръци, да разпитвам, да отговарям, да се взирам в отсрещните прозорци, през всеки от който греят коледни свещички и звездички, забелязвам на библиотечния рафт книгата на Георги Струмски „Съцветие“, която той подари с автограф на сина ми преди две седмици при кратката им среща в София. Познавам всеки ред и стих в нея и ми става някак светло да я открия на две хиляди километра от родината й. Искам разрешение да я взема с мен в берлинските ми дни, прибирам я в чантата си и така тя после обиколи с мен големия далечен град, улиците му, метрото, музеите, площадите, парковете, кафенетата...

Кого ще учудя, ако кажа, че за посрещането на Коледа Берлин е подготвен отдалече и много пищно?! Светлини, витрини, елхи,базари, греяно вино, вурстчета на скара, въртележки, празнични концерти в черквите, улични музиканти от разни географски точки... В четири следобед през декември тук вече е напълно мръкнало, но пък именно тогава може да се види какво означава бляскава Коледа. И сред този блясък човек може да види най-различни неща. Всякакъв живот има м големия град /като че ли в малкия животът не е също всякакъв, но някак си в него ни се струва един и същ, познат, банален, всичко е по домашному, а всъщност и в него обикновено не знаем какво става зад отрещните прозорци/.  Сънародници на Горан Брегович свирят в балкански стил класически коледни мелодии с духовия си оркестър насред Александър плац, руски музиканти интерпретират на баяни баховата Токата и фуга, в метрото се дочува някакъв  цигулков вариант на Одата на радостта и под тези звуци млад монголоид, завил се в одеалце направо върху плочките, безмълвно очаква многобройните минувачи, на които почти е препречил път, да пуснат нещичко в шапката му, която е поставил пред себе си. Колкото пъти минавахме на тази спирка на метрото, той си беше все там, като у дома си, не го заварвахме само когато беше към полунощ –  няма защо да живее на такова оживено място, когато то опустява, и напускаше своеобразния си офис. Особено живописен е животът по коледните базари – хора всякакви отиват там като при своето детство, ядат и пият накрак, радват се на навалицата и шаренията, купуват по нещо за предстоящите празници и всъщност вече празнуват. Така е и в блестящите молове, но е  по-стерилно в тях – много лъскаво, много елегантно, изобилно във всякакъв смисъл, но някак респектиращо и задължаващо, ако ти се прииска да запееш или да заподскачаш, няма да го направиш. Впрочем, като у нас. Улицата е най-демократичното място във всеки град, особено по Коледа.

Два разказа е посветил на Коледата този непознат ми Калин Терзийски, на когото Европа пък му дала наградата си за литература за отиващата си година. За какво ли, питам се.Това се оказва един четиридесетгодишен автор, доктор по образование, поработил по психиатриите, особено в Курило. Какви ли ги няма по такива места. Малко въображение, малко сръчност и талант евентуално и от кабинетите и болничните стаи ги прехвърлиш в книга, която пък може и да стане книгата на живота ти. Драстични истории, разказани сякаш между другото, самотни хора, маниаци, проститутки, нещастливи, неразбрани, неудовлетворени, ненаясно със себе си и със света, съпрузи, родители, просяци, отшелници, интелектуалци, мнителни, хора, живеещи ден за ден в очакване на нещото голямо, което един ден ще им се случи, особено по Коледа. Драстичен, циничен,шокиращ, малко нещо като разкази с неочакван край или като Борис Виан, при когото няма как да предвидиш кой кого ще изяде усмихнато до края на четивото. Нова генерация писатели, нови гледни точки към нещата наоколо, които винаги са си били едни и същи. И едва ли са много по-различни между берлинските коледни светлини.

Та от метро на метро, от трамвай на трамвай, от площад на площад  обикаляме две седмици искрящия Берлин, опитваме се да го усетим, да го опознаем, да го разгадаем, да натрупаме повече за помнене и за разказване. Като в коледна приказка сме, в коледен диптих, в коледен триптих, опитваме се да не си измисляме града и да го видим и проумеем  такъв какъвто е, в рамките на възможното и не по туристически. „Има ли кой да ви обича“ е наградената от Европа българска книга и понеже така и така сме прелетели с нея над половин Европа,  между другите берлински неща попрочитаме по някой разказ, а от време навреме, в някой подлез на метрото или покрай просяка пред някоя от внушителните черкви някакси ни идва в главата заглавието й. Сигурно сме обременени с малко повече литература и не само. Четем от книжката обикновено вечер, след дългите обиколки из града, малко нещо като копче за сън и за връзка с родината.

На сутринта пак тръгваме – толкова много има да обикаляме, да гледаме, да чувстваме, да натрупваме. А в чантата ми – заедно с трите фотоапарата, с които се опитвам да хвана миговете и неописуемото им разнообразие, си стои „Съцветието“  на нашия приятел Георги Струмски с картините на Майстора из страниците му. Къде ли не го отведохме това съцветие! И при Нефертити, и при древногръцките богове и римските богини, и при френските импресионисти, и при Салвадор Дали, и в древния Пергамон,и по базарите, по моловете, в болницата, в която работи като хирург големия ми син, и в „Сан Суси“...Просто така се случи. Сядаш си е едно берлинско кафене и докато гледаш през витрината му към изобилния непознат за теб живот, се сещаш, че в чантата ти има един пътеводител за през всякакви житейски обстоятелства. Неговият език е старомоден, гледната му точка към света е старомодна, думите са  светли и добри и  разказват за кратките,  безвъзвратни и вечни неща. Авторът им е точно  два пъти на годините на онзи драстичен Калин, съвсем друго поколение, значи, съвсем други ценности, съвсем друга чувствителност, съвсем различни знаци. А ние, по средата на тези две поколения, скитаме из един непознат за нас град, с когото всъщност вече сме станали нещо роднини, щом в него живеят децата ми, и се опитваме да го изучим, да го проумеем, да го преживеем, да се впишем макар и мимоходом в него – с драстичните разкази на единия и със светлите стихове на другия. И така, скитайки  и гледайки до ненаситна премала, дали успяхме да открием нещо наистина важно, за което си е струвало да бием толкова път?

Ние идваме от едно южно, топло, уютно малко крайче на Балканите, където мащабите са по-различни, багрите са други, денят е по-дълъг и повечето от хората се познават по между си – или поне така си мислят. А Берлин е огромен, подреден,  многопластов, многолик, многолюден, непознат, непонятен. Но и там очакват Коледа с надежда. Пак с надежда, всяка година с надежда, както навсякъде по света. И този нахакан четиридесегодишен Калин гледа на нея с надежда и на човека гледа с надежда и с обич и жал го гледа, нищо, че крие това зад зъл и драстичен език и жестоки човешки иистории, защото му е неудобно да се покаже милозлив. И този почти осемдесетгодишен Георги Струмски гледа на всичко с надежда, нищо че стиховете му все по-близо и по-ясно чуват стария кюстендилски градски часовник на детстовото му. Човекът в своята същност е добър и това не е само по Коледа и не е само на някакви места по света – винаги и навсякъде е. Това му е изпитанието – през целия си живот да усеща, че е добър в сърцето си и в надеждите си и да се чувства виновен, ако прави нещо в противоречие с това. Няма кой да изкупува нашите грехове нито с раждането си, нито на Кръста, и всеки се надява да е добър, дори когато му е неловко от това и  по тази причина се прави нахакан, безцеремонен и злоезичен. Главното пътешествие в нашия живот е именно пътуването ни по Седмата посока, навътре в себе си, както вълнуващо е написал нашият приятел. Хубаво е,че ние си имаме и него, и  Мими, и  всички други наши безценни приятели, които дават светлина и смисъл на всичките ни Коледи и на завръщанията ни от всички пътувания.

Ще имам повечко време след празниците, ще си поподредя берлинските впечатления и спомени, ще намина  пак през книжарницата, за да потърся някоя нова книга, може би от някой още по-нахакан и още по-притеснен от вменената му по рождение доброта  нов млад автор, за да не затъна във възрастови сантименти и да понауча нещо ново от новия му език и светоглед. И между всичкото това и онова понякога ще дочувам градския часовник,  на който обикновено не обръщам кой знае колко внимание, а може би ще чуя и тупкането на сърцето на самото време, което си върви необратимо по един и същи начин на всички географски ширини и дължини, от Коледа до Коледа и пак, и пак наново.

 

КОМЕНТАРИ

Димитрина15:03 - 24.12.2011
чудесна статия, поздравления за автора
Код за сигурност, въведете кода l9n

FACEBOOK