Посветено на всички, които днес страдат
Здравей! Пиша ти от Ада!
Да, силно е, даже ги боли за това определение.
Исках да ти споделя какво ми се случи през деня, тъжно ми е, избива ме и на смях понякога. Все едно чета черен виц, ама най-накрая казвам „Лека му пръст“.
Тази сутрин едни мъже с оръжие и емблема с извезан номер, с черни качулки – вероятно заради вируса, влязоха вкъщи и крещяха. Аз пиех кафето си по гащи, приготвях се да отида по голяма нужда, но щеше да го свърша и в кухнята, когато те нахлуха. Първо помислих, че е инкасаторката от ВиК-то, тя обича да чука на вратата почти до изкъртване на касата. Оказа се, че е акция срещу битовата престъпност, но объркали адреса. Извиниха се момчетата, седнахме, шефът им вика: „Абе ще може ли поне да използвам тоалетната“. Пихме по кафе. Оплака се, и те протестирали за по-високи заплати, нямали и техника. Получили координати и ги въвели на Гугъл Мапс-а, ама не си актуализирали Андроида и се оказало, че карата била стара. „Кофти“, викам му, аз така се губих един път в „Младост“ – търсех магазин за плочки. Мислех, че в полицията имат сателити, лаборатории, проучване, а и те се мъчили като нас. Не наемали жени в БОП-а, защото не стига, че навигацията ги бъркала, ами и жената им крещи „На ляво, бе… Не това ляво! Другото!“.
Тръгнаха си!
Тръгнах и аз на работа… пред мен един микробус се вряза в паркирал камион, оказа се, че шофьорът на камиона е виновен, че имал пауза, но пък нямало къде да спре извън лентата. Не стигнало асфалт, всичко отишло за „Хемус“ и „Тракия“.
Звънна ми телефона по път. Чичо бил починал. Директно отидох на автогарата. „Дай един билет за Сливен“, казвам на шофьора, който си наплюнчи пръста и ми откъсна от кочана. Засмя се, знаейки, че вируса го трепе плюнката и ракията. В автобуса чух разговор на два притеснени гласа. Единият питаше: „Защо април ни затвориха при 40 заразени на ден, а сега при 1000…“ Не чух ответен отговор, защото по пътя виждах едни зелени чували с трупове. За няколко дни сме дали повече жертви, отколкото в Нагорий Карабах.
Пристигнах в Сливен. Станало му лошо, викнали спешна помощ и полиция. Униформените разбили вратата на апартамента, били бивши барети, така действали. Фелдшерът не напипал пулса на чичо, казал: Пишем го бегАл. Стигнахме до погребалната агенция. Ковчег, цветя, баби плачат… Чука се! Изтръпнах! Побелях! Свърших същата работа, каквато сутринта, пак в гащите. Чичо се събудил! Не било чудо, а просто грешка.
Пак ни се извиниха, и това ще се проверява.
Денят ми завърши в топлото легло – мисля, че съм жива, макар че живея в държава, в което всичко е полуживо и мъждука. Силно се надявам утре да видя изгрева.
