Начало на църковната нова година - Преп. Симеон Стълпник и Св. Марта. В много краища на традиционно земеделска България за начало на новата година смятали Симеоновден - 1 септември, когато започват есенната оран и сеитба.
Народните обичаи повеляват сутринта жените да замесят пшенично тесто и да направят питки, с които захранват ритуално воловете и биволите, с които ще се оре. Приготвят се и малки кравайчета, които се нанизват на рогата им.
В Северозападна България пред каруцата се коли петел (за “курбан на св. Симеон”). Орачите и сеячите са облечени празнично, а жените обикалят около тях и ръсят жар, за да е спорна работата. След изораването на първата бразда обредната пита се разчупва на четири части едното парче се хвърля на изток, второто се дава на воловете, третото се заравя в нивата, а четвъртото се изяжда от стопанина. Костите от варената кокошка също се заравят в браздата.
Традиция повелява на Симеоновден да не се дава назаем и да не се изнася нищо от къщата, за да не “излезе берекетът от дома”.
Не се готви, не се пере и простира. Гледа се кой ще дойде в къщата ако е добър, реколтата ще е плодовита. По същия начин и орачът, отивайки към нивата, смята, че ако срещне човек с “пълно”, житото ще роди много зърно.
На 1 септември имен ден празнуват всички, които носят името Симеон (означава - изслушващ) Мона, Мончо. Симеон има имен ден и на 3 февруари, когато православната църква почита паметта на Св. Симеон Богоприимец.
Преподобни Симеон Стълпник се родил в 357 година. Родината му е пограничната област между Сирия и Киликия, в Мала Азия. Произхождал от благочестиви родители християни, но бедни хора. Детските и юношеските си години прекарал като пастирче. Пасял чужди стада. Още от това време той бил призован от Бога за подвижнически живот.
Бил на тринадесет години, когато станало чудото с него. Било зимно време. Всяка заран той влизал в храма на молитва. Силно впечатлителен по природа, той слушал с особено внимание и въодушевление църковните песнопения и пеел и се молел. Тогава се случило чудото - сънувал странен сън, в който му се явил Спасителя.
Като станал на 18 години, постъпил в манастир. Обикновено братята в манастира се хранели само веднъж на ден – след залез слънце. Той не слагал нищо в уста цяла седмица. Игуменът на манастира правел опити да сдържа у него тази ревност, която могла да изтощи силите му. Но ревността да издига духа над плътта ставала у него все по-силна. Слухът за неговия постнически и молитвен подвиг бързо се разнесъл. Заговорило се навред за него. Отвсякъде започнали да се стичат около него поклонници, които желаели да го видят, да го чуят, да се докоснат до дрехата му, да получат благословение.
Кротък, благ, смирен, Симеон се плашел от човешките похвали. Стремял се да ги отклони от себе си. Не искал да ги чува, за да не се възгордее и да падне в смъртен грях. За тая цел решил да си изгради стълп – кула и там, на върха й да живее, та посетителите да не го смущават, да не слуша похвалите им, да остане завинаги в смирението си. Събрал камъни и от тях изградил стълп и върху него тясна килия.
Тук той се приютил. На гъсти тълпи поклонници прииждали на това място, удивлявали се от подвига му, викали към него, искали да го видят. Това станало причина той да си издига все по-високи стълбове. Последният бил висок 40 лакти и около него – каменна стена. Върху стия стълбове преподобният се молел непрестанно, най-често изправен, с поглед устремен към безкрайните небеса. Нозете му се покрили с рани. /calendar.dir.bg/
