Емигрант по болест: Как отличничка в ЮЗУ живее в Австрия... за да живее

Снимка: Личен архив - Биляна и Никол

Ще говорим за здравето, надеждата и любовта, които си пожелаваме всяка Коледа. Казват „Най-важното е да сме здрави“, което е безспорен факт, но колко и какво струва здравето буквално.

Емигранти по болест, чакащи трансплантации, търсещи спасение – това са хората извън родината, които отиват да живеят в чужбина… за да живеят.

Преди време ви запознахме с една студентка от ЮЗУ, която имаше силен старт в академичните среди с най-висока оценка при прием в специалността „Българска филология“. Биляна Борисова от Перник тогава говори за мотивацията си да учи, а днес говори за мотивацията си да е здрава.

Българският за нея остана на по-заден план заради друг чужд език – немския, който тя седна да учи, а днес вече го говори в Австрия.

Заменя ли се българското, Биляна?

Никога! Аз обичам много Родината, но не и Държавата. Започна с Коледа. Коледа, която не празнувах двайсет години. От 1994 година. На Бъдни вечер тогава загубих баща си, почина на 35-годишна възраст. От шест годишна възраст съм танцьор - народните танци бяха част от живота ми. Имам много познати певци, музиканти, вече пръснати из шарения свят. Няма как да замениш земята, на която си се родил и в която са погребани толкова много близки.

Как накратко започна твоята история, че сега те намираме извън Перник, извън страната?

Моята история е дълга, вероятно един ден ще довърша книгата, която съм започнала да пиша - книга за мен, живота ми и семейството ми. Мисля, че там ще открехна душата си.

Беше моя мечта да запиша „Българска филология”. Моят дядо по бащина линия беше учител, а моята кака е директор и цял живот е била преподавател по български език. И нямаше нищо по-логично от това и аз да запиша същата специалност. Имах планове след дипломирането ми да завърша и „Журналистика”, тъй като от 15 години работя в най-голямата радиоверига на Югозападна България.

Също и работя като PR на едно много талантливо момиче - Мелинда Сейдия, която рисува върху дрехи, абсолютен хит сред младите хора. Бях на 33 години, когато родих моята дъщеря, в една осъзната възраст, като паралелно с бременността си “отглеждах” и една мъничка бучка в гърдата си.

След година беше вече топче с диаметър 3,5 см и след операция, продължила над 3 часа и половина, се оказа, че съм имала рак. Последваха 6 курса химиотерапия, 25 - лъчетерапия и 5 години хормонална терапия със “Золадекс” и “Нолвадекс”.

Искам да подчертая, както съм казвала във всички интервюта и на всички хора, в моето обкръжение, че никога не съм приемала рака - за мен беше като грип. Минава и отминава. Плаках само за косите си.

Занимавах се с благотворителност - изключително насочена към деца. През 2017 и 2018 в родния ми град Перник организирах два големи концерта, с най-големите музикални звезди на България, които дойдоха, за да подкрепят моята кауза и да помогнат за събирането на средства, необходими за лечението на децата. Едно от момчетата - Жожи, син на моя много близка приятелка не успя да се пребори. Почина на 12-годишна възраст. А това е болка, която се носи цял живот...

Миналата година май месец аз емигрирах, септември взех и дъщеря си. По стечение на обстоятелствата я отглеждам сама от 9-месечна възраст, и не харесвам израза “самотна майка”. За мен една майка никога не е самотна.

Можеш ли сама да се определиш като „емигрант по болест“ и кое в нашата здрава система те направи такъв?

Да. Това е точният израз - за жалост в България здравеопазването е на не добро ниво. За да се лекуваш трябва да имаш или много късмет - за да попаднеш на добри лекари, несъмнено има такива в България, да имаш доза късмет. Ужасна е и самата здравна система. Давам конкретен пример - за да отида на мамограф или трябва да заплатя като частен клиент прегледа си, или да отида с направление. Всеки български гражданин знае колко тромава е цялата система, колко неуредици има, как невинаги успяваш да вземеш така желаното направление, а вземеш ли го, е хубаво да имаш късмет и да намериш добър лекар, който да те приеме до едномесечен срок. Нещо друго - Здравната каса ми отпускаше 80 лв., за да закупувам всеки месец необходимите ми лекарства - а само “Золадекс” струва 110-120 лв.

Лечението в чужбина – определи неговите позитиви и негативи.

Живея в Австрия. За мое щастие лечението ми пое един от най-добрите онколози. Болницата се намира на около километър от дома ни, първият път си помислих „Боже, това е град в града“. Град с много болници в много красиви и модерни сгради. И изобщо не прилича на болница. Всичко е безкрайно точно, стриктно и уредено. Всички медицински работници са мили, отзивчиви, внимателни и всеотдайни. Прави ми впечатление, че много млади хора работят в болниците тук. Не чакам за направления, за издаване на рецепта. В един ден за не повече от два часа минавам на кръвна картина, мамограф, преглед при онколог. Това в България не ми се е случвало. Не заплащам нищо никъде - ползвам моята E-card. Всеки гражданин, който живее и работи тук има такава карта, с която посещава лекари и зъболекар.

Преди няколко месеца ми направиха генетичен тест, станал изключително популярен от актрисата Анджелина Джоли - BRCA1 и BRCA2 . За жалост се оказа позитивен. Тоест аз съм генетично обременена. Предстоят ми две операции - двойна мастектомия, поставяне на импланти и отстраняване на матка и яйчници.
В България ако искаш, може да си направиш този тест, но навсякъде се заплаща.

Ти си изключително активен човек включително и в мрежата, загуби твои приятели, чакащи трансплантация. Как се приемат подобни вести?

Ох... не се приемат. Това е истината. Будиш се сутрин и си представяш, че и ти, и те са на дълги екскурзии. Края на миналата година почина мой приятел - Адриан Петков. Малко преди 30-ия си рожден ден. В битката срещу системата са загинали повече български граждани, отколкото през Втората световна. Битката обаче може да бъде спечелена, стига армията да се мобилизира, а армията сме НИЕ. Нито един данъкоплатец не е заслужил такава здравна система, нито пък едно дете или млад мъж заслужава да загива поради конфликти на интереси, свързани с парична валута. Трябва да разберем, че тези министри са там, за да ни помагат, а ние сме на това положение заради тях. В крайна сметка от нас зависи дали ще стоят още там и дали ще продължават така да ни убиват!

Случаят с Ади ни показа за пореден път, че здравна система няма. Поне не работеща. Благодарение на брат му той не остана незабелязан. Девет месеца лъжи, отнеха живота на този млад мъж. И след това никой от останалите нуждаещи се от белодробна трансплантация не замина на мястото на Ади. Преди дни почина 17-годишно момче на име Красимир Коев.

Краси беше само на 17-годишна възраст и се нуждаеше от спешна трансплантация на бял дроб. Той беше в същото положение като Адриан и чакаше държавата да оправи грешките си... Но му бяха нужни много средства, че да може да се задържи стабилен и годен за трансплантация. И той не дочака…
И сега си мисля за донорството. Не зная защо не популярно в Родината. Много хора, отказват да дарят органите на свои близки, други съвсем не знаят за това. А според мен е в реда на нещата.

В края на миналата година 1024 български граждани чакат за бъбречна трансплантация. След като Ади ни напусна и се вдигна много шум, министърът на здравеопазването Кирил Ананиев беше провел среща с Негово Светейшество Българския патриарх Неофит. Целта беше църквата да насърчи донорството и повече близки на хора, изпаднали в мозъчна смърт да помогнат на хората, които чакат трансплантация, за да могат да получат шанс да живеят.

Какви чувства се изпитват в такъв момент – гняв, скръб, безсилие?

Много тъжен е разговорът ни. Но това е реалността. Изпитвам и гняв, и скръб по всички толкова рано напуснали ни. Тъга.

Колко „струва“ животът в чужбина и какъв е той, как минава един твой ден?

За да се лекувам, аз работя. При това много. 40-часова работна седмица в динамична среда в кухнята на един ресторант. Заплатата, която получавам тук, е 10 пъти по-висока от заплатите, които получавах в България. Работех на три места, за да оцеляваме. Да, това е точният израз!

Работното ми време е съобразено с детската градина на Никол, а почивам всеки събота и неделя, когато и тя не посещава детска градина. Живеем в много красив град на брега на огромно езеро с вълшебни залези. След работа обикновено сме заедно с децата - живеем с моята братовчедка и племеницата ми, излизаме с децата, водим ги в парковете, ах, какви паркове има само! И след това приготвяме вечеря, разговаряме с моята майка, връщам отговори на мейли и съобщения и така приключва деня. На следващия пак същото. Когато имаме свободно време, отскачаме до Словения или Италия - Любляна е на 55 км, а първият италиански град е на 50. Обожаваме да пътешестваме!

Докъде ти самата си напреднала с лечението си и какви са прогнозите?

Минаха три години след началото на хормоналната терапия и декември миналата година онкологът ми спря приема на „Золадекс“. Сега изчаквам резултатите от втория генетичен тест и след контролата в края на януари ще имам яснота какво следва. Но тази година ще се подложа и на двете операции.

Какво остави в България след заминаването си?

Оставих майка си, мечтите си, приятелите си, роднините. Оставих неосъществени планове да чакат да се върна. Оставих така желаното образование, колегите в ЮЗУ. Оставих гробовете на баща ми, на бабите и дядовците ми. Оставих празен дома ни. Но заминах с гордо вдигната глава. И зная, че нищо от това, което правя не е напразно. Ще подсигуря стабилен старт на дъщеря ми. Надявам се и на по-дълъг живот и за двете ни.

Как правиш връзката с приятелите си – останаха ли такива?

Винаги съм била изключително точна, ясна и коректна. Всичките хора, които и преди година, и преди двадесет бяха в приятелския ми кръг са още там. Имам проверени приятелства, пресети на стотици сита в годините. Ползваме телефоните си, както и в България - основно FaceTime, Viber, Facebook.

Имаш прекрасна дъщеря, а тя какво знае за „цялата история“? Как се чувства в Австрия?

Благодаря ти за комплимента. Никога не съм крила нищо от Никол. Мразя лъжата и никога за нищо не лъжа. Надявам се и с нея един ден да е така. Няма да се наложи да помни нито една лъжа, ако казва само истината. Никол е моя приятелка и си говоря много с нея. Знае за рака, за операциите, които ми правиха в България - освен част от гърдата, която е отстранена, са ми извадени и единадесет лимфа, с цел - безопасност. Операциите са направени с големи шевове, а сравнявайки ги с операции правени тук, всички видели операциите ми са в потрес. Знае защо я отглеждам сама, опитвам да й обясня какво означава “татко”.

От съвсем малка й давам големи дози от живота.

Никол свиква бързо с езика, за разлика от мен. Има вече нови приятелчета, а за двете ни най-голямото щастие е, че живеем заедно с братовчедка ми и племенницата. Съвсем друго е, когато има с кого да се скараш. Освен това, идвайки в Австрия, се оказа, че има много босанци, сърби, словенци, хървати, общо взето – „Юго“ както ги наричат тук. И е приятно да поговориш “на наш” език.

За финал ще пожелая на всички много здраве! На семействата и близките ви!

 

КОМЕНТАРИ

Няма добавени коментари.

Код за сигурност, въведете кода 8as

FACEBOOK