За творческия заряд и любовта към труда
Творец, останал скромен, сърдечен и затова – обичан и уважаван от хората. Такъв е Костадин Златков, когото всички наричат умалително Динчо. С мъдростта на своите малко над седемдесет години и с опита на един нелек живот той има какво да каже на хората. Говори непринудено, така, както говорят и творбите му – реалистични и одухотворени.
Роден е в Неврокоп, но корените му са в Беломорска Македония. Майка му е от Горно Броди, а баща му – от Каракьой, Драмско. В рода му по бащина линия е имало зографи, резбари, прочути каракьойски майстори. Гордост за наследниците е и прадядо му Димитър Златков , подпомагал комитите, за което бил осъден на 101 години затвор и намерил смъртта си в Еди куле.
Дарбата на Динчо да рисува се проявила рано, още в отделенията. Учителят му по изобразително изкуство Кръстьо Кръстилов бил убеден, че един ден той ще стане художник. В шести клас талантливият ученик вече рисувал портрети. Днес с усмивка си спомня за първите от тях, които направил на свои съученички. Нарисувал ги тайно в час, като много се страхувал да не му се смеят и да не заподозрат някакво пристрастие към момичетата. Преди да отиде в казармата, направил голям портрет на баща си, а малко по- късно – и на майка си.
Въпреки безспорния си талант, младият човек искал да учи спелеология, защото изследването на пещерите било негова мечта. Тъй като в България по онова време нямало такава специалност, той се насочил към ВИФ (днес НСА), за да изучава алпинизъм. Средният му брат Божик Златков току-що бил завършил същото учебно заведение, специалност Джудо. Но, както обикновено става, съдбата била решила друго. След боледуване от туберкулоза в казармата, лекарите му забранили тежки физически натоварвания поне две години. И докато обмислял дали да учи право, брат му Божик го насочил към Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“, днешната Национална художествена академия.
През 60-те години на миналия век приемът в най-старото висше училище за професионални художници бил крайно ограничен. По тази причина приели Златков чак на четвъртата година, когато на изпитите получил възможно най-високите оценки. Започнал да изучава специалността Керамика при професорите Венко Колев и Георги Коларов. Прилежен студент, той завършил с много висок успех и му предложили да остане в София. Дипломираният специалист обаче изумил комисията с настояването си веднага да започне работа в град Гоце Делчев. Сега, десетилетия по-късно, Динчо Златков не съжалява за избора си.
Родното място приема с радост младия художник, а и той се старае да не разочарова съгражданите си. Със старание изпълнява двете големи държавни поръчки, които получава, – пано за ресторант „Панорама“ и друго за Младежкия дом. Те и днес въздействат силно с качеството на изработката си. Това в Младежкия дом е направено от шест тона глина!
Спечелил си авторитет, Динчо Златков получава все повече поръчки, изработва от бронз орелефи и барелефи на видни личности, скулптури, надписи от кован метал… За да спази сроковете, се труди средно по 12 часа в денонощие. Работата го увлича и той иска час по-скоро да види творението си готово. Случва се, когато умува върху някой проект, да стане нощем, за да нанесе това, което внезапно го е осенило.
Едва 30-годишен, художникът с радост приема едно голямо предизвикателство – да придаде на параклиса „Свети Димитър“, който се намира на мястото на някогашно килийно училище в Хаджидимовския манастир, такъв вид, какъвто трябва да има подобно свято място. Задачата е изключително трудна и отговорна, защото от него се иска да изографиса иконите, да изрисува стенописите и да направи дърворезбата в параклиса. За да успее, той трябва сериозно да проучи специализирана религиозна литература. В това отношение му помага иконом Трифон Симитчиев – отдаден на работата си свещеник от град Хаджидимово, който му предоставя жития на светци и други религиозни творби. Особено ценна за художника се оказва „Ерминия“ на Дичо Зограф – един от най-добрите зографи от Българското възраждане, представител на Дебърската художествена школа. За беда, точно по това време изгаря черквата в манастира и се налага параклисът да бъде завършен по-рано от предвиденото. Художникът ускорява работата си, без да прави компромиси по отношение на качеството, и изпълнява проекта, който е изцяло негов. С изключителна прецизност той прави дърворезбата на иконостаса, а скулптурното разпятие, което изработва от орех, е уникално. В България има само още едно такова разпятие, дело на майстор от втората половина на 19. век, живял в Карлово. Талантът на младия творец се проявява и при изографисването на иконите – както на индивидуалните, така и на колективния портрет на светите Седмочисленици.
Направеното в Хаджидимовския манастир води до други подобни дейности, които Динчо Златков изпълнява през следващите години. За параклиса „Възнесение Господне“ над село Мосомище той рисува три икони върху камък и храмовата икона, намираща се в олтарната апсида на параклиса. За манастира „Свети Георги“ в Мосомище изработва класическо рисувано задпрестолно разпятие от дърво. Следва продължителна работа в църквата „Свети Никола“ в село Долен. Тук художникът възстановява автентично тавана на южния кораб и реда на троновете в същото крило. Освен това реставрира иконата на Вседържителя на централния купол. Тази икона е била в толкова окаяно състояние, че възстановяването и е продължило почти половин година. Оригиналът бил нарисуван с яйчена темпера, която в началото била като маслена боя, но тъй като през повредения покрив дълго капела вода, иконата просто се разпадала. Реставрацията била възможна само при изключително старание и голям професионализъм. За радост, работата си намерила майстора. Много внимателно, рисувайки върху плоскост и поддържайки определена влажност, художникът извършил всичко така, че проф. Юлия Димова, която живее в селото, и досега е във възторг.
„Реставрацията наистина е тежък труд, който, освен всичко друго, е свързан и с хабене на много нерви. При работата върху иконата от Долен ми беше трудно да намеря същите цветове с темпера. Доволен съм от резултата. Сега вече иконата е върху дървена основа и ще има дълъг живот“ – казва художникът.
Динчо Златков се справя еднакво добре с иконописта, дърворезбата, металопластиката. И все пак кое му доставя най-голямо удоволствие? „С най-голям кеф работя върху дърво“ – отговаря той и с радост ми показва последната си творба – гайдар в цял ръст, издялан от липа. Работата върху тази фигура му отнела пет месеца, като най-много трудности му създало качеството на материала, но в края на краищата постигнал целта си – гайдарят е като жив!
Още по-силно впечатлена оставам при вида на паното „Юнашка среща“ – дърворезба, върху която творецът е работил почти две години. В него всичко е голямо – размери, замисъл, изпълнение… При това всеки детайл е изпипан до най-малките подробности – и човешките фигури, и животинките, и лозницата, и трапезата, та чак до солницата, филийките хляб, главите лук и чесън… Изобразеното с помощта на длетото ни пренася в една отдавнашна действителност – родна, мила и неподправена!
Говорейки за изминатия си житейски път, моят събеседник споменава и за трудовите злополуки, които са го сполетявали въпреки вниманието му – контузии, порязвания, та дори и „рендосване“ на пръстите. Въпреки това той продължава да е влюбен в работата си и да прави всичко с младежко вдъхновение и творчески порив. „ Не е намалял ищахът ми за работа – казва той. – Лошото е, че силите намаляват.“
В оскъдното си свободно време художникът прави подобрения в своята къща в село Делчево, в която всичко е минало през неговите ръце – от зидарията до прозорците, стълбите и мебелите. В малката по площ къща стопанинът е намерил място и за дърводелска работилница, и за слънчево ателие. Тук понякога твори и неговата трета дъщеря, тази, която се занимава с изкуство, като води курсове по рисуване – керамика и батик върху коприна. Според оценката на бащата, тя вече е достигнала професионално ниво. Дарба да рисува има и най-малката му дъщеря.
Динчо Златков определя себе си като човек на работата. А какво по-добро съчетание от творчески заряд и любов към труда!
