Изкуството е магия, мъка, красота, гротеска, любов, трагедия. Противоречие.
Сблъсък на възгледи, неразрешими загадки и крайно объркващи идеи, събрани на едно място. На сцената, в картина, в книга. Зад кулисите, в най-малките театри. Независимо дали някой ще го оцени, то продължава да бъде това, което е, без да се интересува каква оценка ще получи. Защото такава несигурност поставя граница, каквато изкуството не приема, а хората у нас, имат навика да поставят ограничения, за да разберат това, което се разиграва пред тях. И съдят – много и често.
Пък после – “ Защо в България няма стойностно изкуство” – ами няма да има, докато посредствеността е по високо ценена, издигана в култ, боготворена. И не говоря за критиката – тя е нещо, без което изкуството и знанието не биха могли да съществуват, тя дава свобода и насочва в артистите в правилната посока. Вижда съществуващата творба, анализира я и я трансформира в нещо още по-красиво. Тя е различна от посредствеността, която обижда, срива и унижава усилията на същите тези артисти, но пък фундаментално подкрепя чалга културата пред телевизора, гледайки ВИП персони да обсъждат новостите в обществото, със салата и чаша ракия в ръка.
Посредствеността крещи срещу изкуството, а то с всички сили се мъчи да я надвика – с по-добро представление, с по-грандиозен спектакъл, с по-ярък филм, обаче тя не чува. Защото на нейна страна стоят повече хора и я подкрепят с каквото могат. Със злоба и недооценяване, простотия, с липсата на присъствие в залите, с празните и тихи библиотеки. А то – истинското изкуство, знае, че не му е мястото в такива среда. И започва да се крие, става застрашен вид.
Посредствеността плаши изкуството – то не желае окови от скука, нито да чете “Под Игото” на шльокавица. Не иска театрите да са наполовина празни. Не иска да слуша дълбокомислените пияни излияния на оскъдно облечени мадами, хвърлящи сълфетки под звуците на Планета Пайнер, в национален ефир. То желае на премиерата на пиеса на Народния театър да има повече хора, отколкото на “Мис Силикон 2018”, ама нещо не се получава. Не обича много и аромата на кебабчета и повръщано по улиците на столицата на Националия празник на страната. Не мисля, че харесва и промотирането на измислени актьори и вечерните предавания, изобразяващи пошло, нагло и противно поведение на застаряващи чалга звезди. Както и това, че множество хора смятат куклводите за “некви там, дето си играят с парцалки” и на техни представления – не е нужно да се ходи.
Посредствеността плаши не само изкуството - всява ужас в обществото. Тя е най-силно звучащата аларма и най-ярката червена лампа, че то е болно. На командно дишане е.
И бавно, но сигурно угасва.
