Около конфликта в Гърмен се появи твърдението, че ромите излагали децата си на риск и затова държавата трябвало да ги вземе под своя закрила. Цялата тази ескалация на исканията създава опасен прецедент за България.
Коментар на Татяна Ваксберг от "Дойче Веле":
Помните ли урок номер едно от Гърмен? Той гласеше следното: ако съседите слушат музика прекалено силно, въпросът ще се реши, като им се съборят незаконните къщи. Сега си проправя път една още по-смела рецепта: ако съседите живеят в незаконни къщи, които властите не събарят, въпросът ще се реши, като им се поставят под държавна закрила децата.
Причинно-следствената връзка може и да изглежда неубедителна, но по всичко личи, че се представя като естествена и разчита на някакво имплицитно разбиране сред мнозинството. Сякаш има някакъв негласен консенсус, че ромите трябва да се махнат оттам зад витрината на благоразумни тези.
На крачка от престъплението?
В понеделник българската етническа общност в Гърмен внесе петиция в Министерския съвет, която съдържа три основни искания. Освен добре познатите апели да се съборят незаконните къщи и МВР да осигури реда и спокойствието в района, съществува и искане държавата да осигури закрила на децата в ромския квартал. По думите на един от вносителите, цитиран в медиите, “тези деца, пораствайки в такава среда, са лишени от всякакво бъдеще”.
Забележката се нуждае от поне две пояснения. Първо, че никаква държава не може да замества нормалното общуване между хората, и че именно това общуване създава средата. Да изключиш цяла група хора от кръга на общоприемливото, а после да повикаш държавата да спасява децата на обявените за неприемливи хора, е твърде неугледна визитна картичка. Второ, всякакви намеци за етнически обусловена лоша среда за децата препращат към помисли за етническо престъпление, а не към загриженост за детските права.
Протестиращи жители на с. Гърмен
Основният принцип в защитата на децата гласи, че – когато не става дума за престъпления спрямо тях – те трябва да получават любов, грижа и сигурност вътре в семейството и средата, а не извън тях. Темата е двойно по-чувствителна, когато става дума за деца на етническа общност, и то обсъждани в условията на етническо напрежение, каквото е това в Гърмен. Въпросът с децата на малцинствени общности е разгледан в множество документи на ООН и най-общо казано се свежда до следното: децата на една етническа група имат същите права, каквито и всички останали деца, но държавите трябва да осигурят и запазване на тяхната етническа, религиозна, културна и езикова среда.
В условията на етнически сблъсък, какъвто в България (все още) няма, броят на релевантните документи, съдебна практика и конвенции значително се разширява, а подходът към децата на етническите общности може да се разглежда и като инструмент в самия конфликт. Конвенцията за най-тежкото престъпление в правото (геноцида) приема за геноцид включително и преместването на деца от една етническа група в друга етническа група.
Негативният български опит
Мисълта, че децата в едно малцинство се гледат зле и порастват като непълноценни хора, е развита в България на 80-те години. Тогава с решение на Политбюро се взима решение да се построят интернати в “типично българските” райони на страната и там да бъдат настанени децата на етническите турци. Авторите на тази идея са били обединени около мисълта, че сред родителите си и в традиционната си среда децата са изложени на вредни влияния.
Татяна Ваксберг
Строежът на поне един от тези интернати е започнат в самия край на 80-те години в Северозападна България, твърдят очевидци на онези събития. Осъществяването на тази политика е осуетено единствено от падането на Берлинската стена. А с това е осуетено и вписването на България сред малкото страни в света, извършили геноцид.
Какво може да се направи?
Уместната намеса в случая с децата от Гърмен би могла да се сведе до контрол върху ходенето на училище и до въвеждането на различни програми, насърчаващи образованието и интеграцията. Но тук е мястото да напомним, че повечето ромски деца спряха да ходят на училище тъкмо след като започна напрежението в района, а не преди това. И че ако в този точно случай човек иска да е полезен на ромските деца, начинът да го направи не е да вика “държавата”, а да установи обикновена комуникация с родителите, успокояваща напрежението и заличаваща страха от това, че на децата може нещо да им се случи по пътя, ако ги пуснат на училище.
