Булките с „маска”

снимка: nicopolisadnestum.eu, снимка №2 - източник: forum.hobbykafe.com, снимка №3 - автор: Радка Братанова, снимки № 4 и 5 - доц. Веселка Тончева

Всички вече са виждали или поне чували за онези булки с шарените, нарисувани като маски лица – за „гелината” в Рибново и Скребатно, за „тельосването” в Драгиново, Сърница и Церово, или за „писаната” булка от Тетевенско. Става дума за онзи традиционен начин на украсяване на лицето на булката – практика, позната в България най-вече сред българите мюсюлмани. Този елемент на сватбения ритуал на места е жив и всички булки изглеждат така, на места е замиращ и все повече се налага съвременната визия на булката в бяло, на други вече е забравен и ще си отиде с последните възрастни жени, омъжвали се по този начин...

Този тип „рисуване” по лицата на булките е познато на различни места в България – в с. Рибново и до днес е функциониращо, нарича се „лепене на гелина”; в благоевградското село Церово се нарича „тельосване”, както и в Сърница и Драгиново, Велинградско, а в Тетевенско булката е „писана”. Сведения за това явление дава още Л. Милетич в края на ХIХ в. Той съобщава за тази ритуална практика в сватбата на „ловчанските помаци” (сега по-известни като Тетевенски): “Въф вторник я исписват булката със фарак и с пулове – по образа я исписват. Веждите ги исписват с черно от шикалка”, четем в статията „Ловчанските помаци” в списание „Български преглед” от 1899 г. „Писаната” булка в Тетевенско днес не е част от сватбената обредност, затова пък в други региона на България е още жива и действаща практика.

Ритуалът започва с къносването, с т. нар. „вечер на къната” – къна геджеси. Например при българите мюсюлмани от с. Церово, Благоевградско, в миналото сватбата е започвала от понеделник вечерта със слагането на „боя” на косата и къна на ръцете. Приобщаването на останалите жени от селото към сватбения обред се изразява в къносването им, като за различните възрастови и социални групи цветът на къната е различен – за омъжените жени цветът е черен. В Сърница къносването се прави преди обличането със сватбените одежди на булката. Боядисват се с къна пръстите на ръцете и краката й, а къната се изпраща от момковия род заедно с нишана на годежа. Днес в с. Церово масовото къносване вече е отпаднало. Булките са успели да “извоюват” и прекратяването на къносването на ръцете, с което част от традицията на общността замира. Само някои от възрастните жени къносват косите си с черна къна.

Жените в Тетевенско също къносват косите си в черен цвят като знак за променения социален статус от мома в омъжена жена (тъй като и в този регион за момите отличителният цвят е червеният): “И булката е – трябва къната... и веднага се черни, косата й трябва да бъде черна, щом та годат да са ожениш, ти трябва да си почернена, не можеш да стоиш с такава коса, да кажем, твойта си коса естествена, не можеш да седиш със нея, трябва да те почернат, да се отличава, че си булка.” –разказва Аделина Пехливанова от с. Галата. Може да се направи паралел между забраждането на жените християнки и къносването в черно на българките мюсюлманки в Тетевенско като различни проявления на социалното положение на омъжената жена.

Освен къносването на косите, в Тетевенско вечерта преди сватбата също се е правело къносване и на ръцете на булката с „турска къна, донасват я и от Турция”, като тя преспива с тази къна „за да хване” по-добре: „Само че ги връзваме ръцете и така седим и така ги замотаем, защото ние не ги мием веднага, ами лягам и спя със тях. Чак утре. Цяла нощ спиш със такива къносани ръце, така овързани.” Както и в с. Церово, а и в Рибново, къносвали са се ръцете и на всички присъстващи.

В миналото „писането” на булката или „лепенето” на „гелината” е ставало тайно, само жената, която реди украсата, и близките на момичето са могли да присъстват. Всички други чакат, за да видят булката. Самият ритуал обикновено се извършва в сватбения ден от специалната жена „писачка” или „телярка”, според термина, който се употребява: ”писане”, „тельосване”, „лепене на гелина”. В Тетевенско лицето на булката се подготвя още от предната вечер (т. нар. „акдосване”) – почиства се със специално приготвена за целта смес от белтък, разбит на пяна, и захар. След като изстине и се сгъсти, сместа се стяга и залепва на лицето и така се отстраняват фините косъмчето, които биха пречили на предстоящото украсяване.

Интересен е образът на „телярката”, „писачката”, жената, която прави лицето на булката – в рамките на селската общност това са определени жени, които притежават знанието и могат да практикуват „писането”. Нерядко това е умение, което се предава от майка на дъщеря, но е възможно и някоя жена да се научи, като гледа от други. В Церово например телярката стои винаги до булката, „да я пази, да не напраи някой магия.” – разказва Горица Педова. И нещо повече, тя прави не само лицето на булката, а въобще я гласи: с кърпите на главата – бяла и червена, с китките от двете страни, за да бъде „според традицията”. А на първото хоро, поведено от невестата, до нея се хваща именно „телярката”.

Как се стига до своеобразната „маска” на булката? Почистеното й лице се намазва с бял крем, за да се постигне плътна белота, а върху крема се поставя пудра. Бялата „основа” е важна, тъй като „иначе не е убаво писането като не е бяло” – споделя баба Ана Адемова от с. Галата, единствената останала „писачка” в селото. След това върху тази „основа” се „лепят” лоторки (пайети). В Сърница „тельосването” започва с намазването лицето на „гелината” с шербет (захарна вода), последвано от облепването й с пайети, със сребърен и златен варак. В Драгиново върху бялата основа се слагат златни геометрични форми и върху тях се шари с по-ситни пъстри кръгчета. Моментът е ритуален, защото накрая момата става „гелина”, става булка или „писана” булка. Украсяването продължава час и половина, дори два... Но промяната е наистина до неузнаваемост.

В миналото поради липса на лоторки, за „писането” са употребявани подръчни средства – варак или станиол, от който са изрязвали малките кръгчета. Залепянето на пайетите става с жълтък на яйце или с белтък, смесен с малко захар. Заедно с лепенето (което започва от челото) се съединяват веждите с черен молив, тъй като „сключените вежди” се възприемат като по-красиви. В почти всички варианти на това „рисуване”, върху бузите на булката се очертават два кръга с червило, около които се оформят фигурите с пайети, последна се „рисува” брадичката. След изписването на лицето се поставят кърпите и украсата на главата, и т. нар. телове, които днес са заменени със сребристи нишки и гирлянди. В Рибново след ритуала на рисуването обличат “гелината” със специални дрехи и я извеждат пред насъбралите се гости. Тя не трябва да прави крачка назад, както и не трябва да отваря очи, в ръката си държи огледало. Така е било и при „писаната” булка в Тетевенско, където след като булката вдигне поглед, дори са се оглеждали заедно с младоженеца в огледалото, за да останат завинаги заедно.

Преди първата брачна нощ булката сваля пайетите от лицето си и влиза при своя съпруг с „чисто, познато лице”. В Рибново „гелината” трябва да измие лицето си с мляко, като преди това украсата от лицето й сваля самият младоженец. В традиционните представи в Тетевенско пък „отлепването” на пайетите трябва да стане наведена над печката – те да „капят”, за да има жената много деца. Смисълът, с който се натоварва действието, е насочен към пожеланията за възпроизвеждане на рода и благополучие.

Какво е значението на тази своеобразна „маска” на булката в сватбената обредност при българите мюсюлмани? Чрез нея булката става невидима, губи самоличността си, тя „не е себе си”, за да се осигури успешното осъществяване на прехода й – от мома тя трябва да се превърне в невеста. Сватбата е инициация, посвещение, представлява символично умиране, попадане в отвъдното, и раждане на жената в новото й социално състояние. Вероятно практиката за „писане” на булки има връзка с архаичната представа за временното им попадане в света на мъртвите и „завръщането” им в нов статус. И не е случайно сравнение на тази „маска” с булото, чиято функция е да прикрива лицето. „Маската” е булото. Доц. д-р М. Карамихова дори отбелязва, че така нарисуваното лице се нарича „дувак”, а това е името на булото при българите мюсюлмани – онова, което е носела булката в по-стари времена. При християните булото е червено и плътно, булката не е била виждана, нито тя е можела да вижда. Зад булото или „маската” тя притихнала преживява превръщането си в невеста.

В този ред на мисли трябва да се спомене и забраната булката да говори и да се храни, тя „говее”. За този аспект от обредното поведение на булката сведения дава Л. Милетич през 1899 г.: “Булката говее доде не мине свадбата. Цял ден не едé – а вечер само едé. Щом се свърши свадбата – и тя приказва...”. Във фолклорните представи това “говеене” се свързва с практически съображения – съществува реална опасност да “падне” украсата от лицето на булката. Но в обяснението, дадено на прагматично равнище, вероятно се крие остатъчност от ритуално мълчание и гладуване, осигуряващо благополучен край на сватбата.

Означаването на прехода чрез „писането” на булката се потвърждава и от реализирането в Тетевенско на тази практика в погребалната обредност при починало младо (неомъжено) момиче, както и при починала млада омъжена (но „неписана”) жена – те се са „писали” точно както се пишат булките и така са били погребвани. Тази практика маркира връзката „смърт = сватба”, момичето отива на онзи свят като булка. Друга причина, която споменават по-старите жени, е и функцията, която има украсата, ако жената бъде съдена на „оня свят” и навеждана над огън – пази я... Правенето на символична сватба на погребението на неомъжено момиче или неженен младеж е твърде стар обичай, познат не само у нас, но и притежаващ своите балкански, а и интернационални специфики. Всъщност и у християните в България практиката е сходна – погребението на млад (неженен) човек включва някои основни сватбени елементи.

Интересно е, че подобен ритуал с „шаренето” на булка е съществувал при славяноезичната група на гораните в областта Гора, разположена днес между Република Косово и Албания. „Па напред ги шариле! Ние ка сме се мужеле – шарене, образ нашарен, веджи (...) па ке ставет белило, па после сърмен со яйце, цвеке сърмене, со яйце и со тель” – ми разказа Тундзира Бума (Джеватица) от горанското село Борье в Албания. Населението там също и било християнско, приема исляма доста късно, знае се, че в средата на ХІХ в. умира последната християнка в Гора. Практиката за „шарене” на булки обаче и сред гораните вече е прекратена от 60-70-те години на ХХ в.

У нас в Тетевенско от началото на 70-те години на ХХ в. датира постепенното отмиране на традицията за “писане на булки”. Първата булка с бяла рокля в с. Галата е местната акушерка, чиято сватба е през 1975 г. Все по-честото използване само на белите сватбени рокли става масово след 1985-1986 г., когато жените в този регион са принудени насила от властите да „хвърлят” шалварите като основно ежедневно и празнично облекло. От тогава не се „пишат” и булките. В Рибново обаче сватбите все още се правят с „лепене” на „гелини”, в Драгиново и Сърница все още има момичета, които така се омъжват, в Церово също... И със сигурност това е явление, което носи от една страна уникалността на една традиция, от друга – смисли от по-стари културни пластове.

 

КОМЕНТАРИ

Kamel03:10 - 30.05.2015
Respect from Algeria
gelina23:27 - 27.02.2012
PREKRASNO
Код за сигурност, въведете кода 9kd