На 16 ноември 1996 г. на Общо събрание на ООН е приета Декларация за принципите на толерантността.
Като член първи е залегнала дефиницията на това що е толерантност.
Толерантност означава уважение, приемане и разбиране на богатото многообразие от култури в нашия свят, на нашите форми на самоизява и способите за проява на човешката индивидуалност. Нея я подпомагат знанията, откритостта, общуването и свободата на мисълта, съвестта и убежденията. Толерантност – това е хармония в многообразието.
Това не е само морален дълг, но и политическа и правна потребност. Толерантност – това е добродетел, която прави възможно достигането на мира и способства за замяната на културата на войната с културата на мира.
Безспорно това са хубави думи, правилни концепции, но следва логичният въпрос имат ли те почва у нас? И какво е тяхното изражение в ежедневието ни?
Ако си направим ретроспекция само на един наш съвсем обикновен ден, бихме могли да си отговорим лично за нас към днешна дата.
Не трябва да търсим чак инакомислещи, друговерци или чуждоезични.
Можем просто да проверим дали сме толерантни помежду си – сутрин, когато сме в задръстванията, когато се блъскаме в градския транспорт, чакаме пред лекарските кабинети или се запознаваме с новите приятели на децата.
Дали сме само привидно любезни и тази привидна любезност дали е форма на толерантността или на най-обикновено лицемерие?
Дали извръщайки очи от просяците по улиците, от безпризорните деца и неможейки да се справят със собствената си бедност хора сме по своему толерантни, незабелязвайки проблемите.
Дали ако сме учители или лекари отбягваме да работим с хора от малцинствата?
Дали когато при нас търсят работа хора с увреждания или такива в неравностойно социално положение ние ги игнорираме, за да не си създаваме допълнително главоболия и да си усложняваме излишно работата?
Има толкова много “дали”… и когато говорим за толерантност на едно общество може би е добре първо да се замислим за нашата лична толерантност.
И ако досега не сме мислили над тези въпроси, може да го направим именно на 16 ноември. Не толкова помпозно и декларативно като в програмите и директивите на ООН, а ей така, просто по човешки. Да си отговорим с ръка на сърцето, лично за себе си.
И ако това го правеха повече хора, на повече дати, а не само на тази – може би – животът би бил “по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”.
И тогава не бихме питали толерантен ли е “човекът във новото време” или не. Тогава щяхме да сме по-сигурни, по-спокойни и по-щастливи, дори ако не знаехме дефиницията на ООН за толерантност.
