Напоследък все повече ни липсва човешко отношение, съчувствието към онзи, чиято съдба е тежка.Тези дни един баща попадна под прицела на хорската злоба, завист или глупост, както искате го наречете.
Смъртта на малкия син на транспортния министър Ивайло Московски даде повод на мнозина да наострят зъби. Така му се пада - извикаха едни. Нека страда - избухнаха други. Чу се и познатото "Децата плащат за грешките на родителите си". Социалните мрежи закипяха от безброй пошли коментари, които оставиха горчив привкус за всеки, който ги е прочел.
Предизвикаха възмущението дори на тези, които дори не знаят кой е Московски и на какво е министър. Ивайло Московски и 4-годишният му син Кристиан се качват на моторна шейна в петъчния следобед. Инцидентът става в Боровец. Там един баща решил да прекара време с детето си, но никой не знае защо съдбата решава друго. Трагедията е огромна, скръбта неизлечима.
Зложелатели побързаха да обвинят Московски, че е лош баща, заради когото синът му е умрял... Дотолкова решиха да го разкостят, че чак коментираха, че, видиш ли, какво прави министърът на Боровец в работно време. (Инцидентът става между 14.30 и 15 ч., по данни на МВР). Някой му пожелаха същата съдба. Уморените коне ги убиват, нали?*
Изпаднал в житейска драма човек не може да се защити, изморен и отчаян, той е най-добрата мишена! На предела на силите си конят вече не може да бяга и става ненужен... А нали не се съмняваме, че смъртта на едно дете е най-тежкото нещо за един родител, а болката от загубата никога не ще премине! В най-уязвимия момент някои решиха да атакуват бащата.
Защото в тази ситуация Московски преди всичко е баща, не министър, не член на ГЕРБ, не политик, а баща! Затова нито личната неприязен, нито политическите пристрастия трябва да се промъкват в този момент, в който едно семейство губи рожбата си. Независимо от обстоятелствата, при които е загинало малкото дете, кой ни дава право да съдим, още повече да раздаваме присъди?! Не е далеч годината, в която президентът Росен Плевнелив (2012-2017 г.) изгуби първородния си син.
През 2015 г. обаче също не липсваха зложелатели. Спомням си как непосредствено след трагичната случка на "Дондуков" 2 имаше протести срещу политиката на Плевнелиев. Дали заради това, че не беше пожален в най-трудния момент в живота си, но той така и не пожела да се кандидатира отново за държавен глава. Броени дни, след като положи сина си в ковчег, Росен Плевнелиев направи и първа публична визита, за да присъства в Габрово на годишнина от Шипченската епопея.
Речта му беше пламенна, докато очите му се пълнеха със сълзи. Плевнелиев надмогна трагедията, а дано това успее да направи и Московски. Болката е достатъчно голяма, че да си позволи някой да търси сметка на един баща за личните му или професионални дела...не сега.. Днес трябва просто да се смирим и да сведем глави пред чуждата болка.
Дължим го и на себе си, защото все повeче губим човещината си. *"Уморените коне ги убиват, нали?" е творба на американския писател Хорас Маккой, излязла от печат през 1939 г.
